Броуд пик (8 051 м) 2001 г.
С камион до Пакистан и обратно
Боян П. Петров (СК ВЕРТИКАЛЕН СВЯТ)
(с помощта на Станимир Желязков и Дойчин Боянов)
(част I)
Не сме първите българи, които преминават през това изпитание, но пък първи на страниците на „НА РЪБА“ ще разкажем как се пътува в тази част на Азия.
Четем в различни статии: изминахме 2000 км, преодоляхме 4000 км за еди колко си дена. Е, ние изминахме над 13000 км, без да сме рекордьори, нито пък изпечени тираджии. Като участници в националната експедиция „Броуд пик“2001″ бяхме отговорни да закараме храната и екипировката до Пакистан в срок, без да дадем фира по пътя. Подборът на сухоземните експедиционери стана някак си естествено. Някой трябваше да върти геврека на камиончето. С тази отговорна задача се заеха и блестящо изпълниха братята от Сливен Пенко и Димитър (Бомбата) Райкови. Другите трима, кой от страст към наземни пътувания, кой от сиромашия, кой за допълване на отбора, се назначихме за навигатори и „логистична поддръжка“.
Складът на ФБАК в деня на заминаването (06.06.2001) беше като мравуняк, където се подвизаваха зяпачи, изпращачи, шефове, писачи и обикновени кибици. Най-малко бяхме товарачите. Прилежно опакованият в ярко жълтите чували на Иво багаж в пакети по 25кг постепенно запълни половината от каросерията на мерцедеса. Допълнихме го с лични денкове, раници и 100 литра княжевска минерална вода. Общо над 2,5 тона багаж. Бай Горчо-склададжията ни дари с надуваеми дюшеци, които положихме върху багажа. Валя ни връчи куп документи: списъци, застраховки, митнически декларации, официални писма и т.н. Залепихме голяма лепенка на спойлера, която обясняваше нашата мисия и камиончето изглеждаше готово за път.
На изхода за Пловдив на смрачаване се събрахме всички участници плюс ескорта (Диньо Томов и Господин Динев), които с бяла лада щяха да ни изпроводят до турската граница. Разстоянието до Свиленград през нощта не е особено пълно със забележителности. Само огромните автобуси за Истанбул профучават край нашия керван. Малко след полунощ сме на границата. Сбогуваме се с ескорта и вече сами трябва да се оправяме. Имаме само бегла представа какво точно ни очаква, но ентусиазмът е на ниво, а това е половината от всяко начинание. Нашите митничари не проявяват особен интерес към ценните за нас кашони с консерви, въжета и инвентар и добронамерено ни пожелават успех. Скоро разбираме, че с българския език бяхме дотук.
ТУРЦИЯ
След като се наредихме на разни опашки, един мустакат чичо положи транзитни визи. Преминахме към митничарите, които дълго клатеха глави, прехвърляха ни на различни гишета, но никой не искаше да се ангажира да сложи подпис и печат. Все пак не пренасяхме две торби с амбулантни стоки, а 2.5 тона описани на лист хартия. Бомбата показва значка на турската федерация по алпинизъм, митничарите взеха да гледат по-разбрано и скоро получихме печат и подпис. Почти тръгнахме, когато полицай избра произволен кашон, който свалихме и разопаковахме. Разхвърчаха се сухи супи, сокове, консерви. Очевидно нищо недекларирано и контрабандно. В 04 сутринта вече пътувахме край Одрин. Братя Райкови са железни шофъори, но и в тях се намират човешки черти. Спи им се. Малко след като се качваме на магистралата, спираме и полягаме за 4 часа. В 09ч отново сме на път.
Схемата за пътуване е шофьор и навигатор отпред, останалите трима се въргаляме върху надуваемите дюшеци отзад. В зависимост от температурата отвън, едната или двете врати са отворени и „куфарите“ отзад се радват на околните пейзажи. По документи камионът е „фургон“, което дава известни права за превоз на жива сила и свобода в тълкуването на това определение пред полицаите. Има-няма 3 часа и вече сме на Босфора. Който го е минавал знае табелата „Welcome to ASIA“. Привечер сме към Болу – качваме се на Анадолското плато. Пътищата – хубави, нафтата – с европейска цена, на бензиностанциите ти измиват возилото – добре уредена е Турция. През около 4 часа екипът шофьор-навигатор се сменя. Към полунощ сме на Тося, където преспиваме. Изминали сме само 720 км. Сутринта тръгваме чак към 08 часа. Колкото по на изток отиваме, толкова гледките започват да се различават от познатата ни европейската природа. Към обяд температурата в каросерията е малко над 30 градуса, но се живее. Мерцедесът пърпори със средна скорост едва 65-70 км/ч, но и това ни радва, защото все пак се движим към целта. Около Ерзинкан ни освежава лек дъжд и започваме да катерим поредния проход над 2000м. Малко след полунощ сме в Ерзурум. Изминали сме малко повече от вчера: 810 км. Променяме тактиката. Екипът става в 05ч сутринта и кара докато не ни пристържат стомасите. В случая закусваме под Арарат (5167м). Преди 10 месеца двама сме били на върха и разказваме на другите. Оттук на изток всичко за нас е ново. След 40 км сме на границата с Иран. Въпреки че задминаваме няколко километровата опашка от тирове границите в Азия изискват ориенталско дълъг период от време и търпение, за да ги преминеш. Правим, струваме, уцелваме обедната почивка. Докато чакаме, Арарат изплува от облаците и стана идеален за снимки. После ни вкараха в нещо като изолатор пълен с амбулатни търговци и стока. Една врата се отвори и тълпата се юрна към
ИРАН
Противно на очакванията, митницата е добре уредена, климатизирана, служителите – униформени, но всички надписи и обяснения са на местния език- фарси. Не сме много силни в този език, но отнякъде се появява английско говорящ и докато разбереш, че не ти помага само защото си му симпатичен вече ти съобщава комисионната- 5$ и бучка сирене. Дойчин има неблагоразумието да е по-къси гащи и докато стигнем до камиона да го облечем, многозначителни погледи и подмятания се сипят върху нашия спътник. Обменяме пари, купуваме карти и вече сме в Иран. Интересно, но часовата разлика е 1 1/2 ч. Изминаваме едва първите 50 км и полицейска палка спира нашия устрем. Полицая кротко промълвява „Джезаа!“.
Не знам откъде, но превода на думата веднага изплува в съзнанието ми. Измъквам от дебелата пачки с риали няколко хиляди (ок. 3$) и с изражението, че му давам огромна сума демонстративно му ги връчвам. Той ги прибира, сякаш току що съм си купил вестник, но важното е че сме свободни. Това начало ни смути, но не след дълго направо ни изненада. Пак палка, пак „Джезаа!“ Този път бяха двама, глобата двойна. След кратка сценка, отново ни напуснаха няколко едри банкноти. За щастие подобни изнудвания се компенсират с цените на петрола в тази ислямска република. Знаехме, че е евтино но когато на първата бензиностанция ни сипаха 66 литра нафта за 1$ направо ни обхвана еуфория. Бензинът за същата сума беше наполовина. На много бензиностанции колелцата на брояча за налетите литри се нулират с пръст, но това почти не променя сметката. С нашия 70 литров резервоар сме като жалка моторетка пред тировете наоколо, в чиито търбуси се изливат над 1,5 тона! Решихме да караме до късно, белким в тъмнината избегнем да виждаме палка и полицаи. Спряхме чак в 02:30ч. Сутринта станахме в 05ч и продължихме към Техеран. Огромна държава е Иран. Пътищата са повече от чудесни, но въпреки това ти трябват часове, за да регистрираш, че на картата си се преместил с 1 сантиметър. Наближавахме столицата и трафикът ставаше все по-интензивен, табелите все по-объркани и трябваше да се внимава. Табели на английски се появяваха през няколко десетки километри, което не ни успокояваше много. Хич не ни блазнеше перспективата да се забием в многомилионния Техеран и после с часове да излизаме.
Спряхме да питаме мургав чичо и от дума на дума го качихме в кабината. Наляво, надясно, напред и т.н. уверено редеше мустакатият иранец. Огромни улици, булеварди и кръстовища оставахме зад нас, като се молихме вярно да произнасяме името на града цел. Кьорав указателен знак не видяхме. След ок. 1 час, някъде в покрайнините на града, чичото посочи един булевард и каза „Кум“. Това беше нашата цел, връчихме му пакет бисквити „Руен“ и поехме в указаната посока. И вярно, скоро излязохме на широка магистрала, появиха се знаци и се успокоихме. Наоколо ставаше все по-пустинно – безкрайни пясъци и тук-там скали. Термометърът в каросерията трайно се установи над 35 градуса, а навън 42(С. Надморската височина не падаше под 1000м. Заредиха се безлични няколко стотин километра в жаркия следобед. Леките коли които се движеха покрай нас, бяха основно 2 марки. Странен автомобил, местно производство с листови ресьори отпред и отзад и дизайн далеч от концепциите за аеродинамика. Другата марка беше Пежо 405, която вероятно се прави някъде в Иран. За разнообразие, от каросерията с набор от знаци, показване на въже и картата на Пакистан си комуникирахме с шофьорите зад нас. Дори и най-задръстените тираджии разбираха нашата мисия. В отговор, мигаха с фарове, пускаха усмивки под мустак и здраво натискаха клаксона. Като правило, вечеряхме на смрачаване и карахме до късно.
Избирахме осветена бензиностанция или заведение и мигновено заспивахме. Оттук нататък дневния ни километраж не падаше под 1000 км. На третия ден от прекосяването на Иран, пак ни спряха полицаи, взеха паспорта на шофьора и се заредиха часове чакане. Получавахме поредния урок по азиатско търпение и лафа „няма бърза работа, има припряни хора“ не ни успокояваше много. Добрата лингвистична подготовка на Бомбата му помогна да осветлим смисъла на чакането: Тургут Йозал (бившият министър-председател на Турция) щял да преминава оттук. Естествено не беше така, но нашия шофьор и досега мисли, че министър-председателя се предвижва из затънтените гранични ирански пътища с автомобил. По едно време дойде един полицейски автомобил, един военен скочи е кабината на камиона и потеглихме. Поради опасност от бандитски нападения, чужденците ги ескортирали, колите и хората се сменяли и така ок. 150 км. След 30-тина км се качи друг униформен, после почакахме около час пред някакъв полицейски участък, върнаха ни паспорта и ние побързахме да изчезнем. Движехме се из най-равнинните участъци досега.
Единствените знаци по правия като струна път бяха „Внимание камили“. През известно време виждахме само оглозгани скелети на тези пустинни кораби. Фин прах изпълваше атмосферата наоколо и видимостта не надхвърляше 100м. След многочасово каране стигнахме до граничния пост – будка с бариера и няколко спящи войника. Трябваше да заредим и тръгнахме из селото да търсим гориво. Нощен патрул ни продаде една туба и ние уморени намерихме някакъв портал с лампа и към 03ч легнахме да спим. Сутринта с изненада видяхме, че зад нас се е образувала опашка от коли. Огледахме се и разбрахме, че сме спали на входа на единствената бензиностанция в селото. Като отвори, бяхме едни от първите които заредихме. Общо в Иран бяхме изминали 2500 км за по-малко от 8$- просто мечта. Тръгнахме към границата, където наблюдавахме как много от местните жители тичат из пясъците с някакви вързопчета, войниците ги гонят, но товара се прехвърля на изникнал отнякъде друг бегач и в крайна сметка граничарите се отказват от този маратон. Стоката се насочва към Пакистанската митница. Иранската граница минахме доста бързо и скоро се озовахме пред табелата
Welcome to Islamic Republic of Pakistan.
Мигом ни обкръжиха чейнчаджии и разни дребни търговци. Оправихме паспортите и един от полицаите ни преведе през лабиринт от сокаци, порутени сгради и прахоляк. Спряхме в огромен двор. Намерихме една врата, където се предполагаше, че е митницата. В стаята лежаха разни чиновници. Не се заинтересуваха нито от багажа нито от документите ни. Удариха печати по разните ни книжа и дадоха свободно. Тук мръднахме стрелките на часовниците с 1/2 ч напред. С лутане намерихме изхода. Неясен тесен път водеше някъде към пустинята. Поехме по него и скоро се усетихме, че движението е обратно. Така навигатора се превърна и във втори шофьор, който казва кога да се изпреварва. Спряха ни на един керпичен портал, записахме се собственоръчно в мазен тефтер и продължихме. След ок. 100 км по разбития път стъпихме на гладък асфалт. Много хубав, много нов, ама за малко. След още 100 км отново започна тясно разбито пътче, което често забиваше в пясъците и след няколко десетки метра пак продължаваше. Разминаването ставаше със задължително навлизане на едното превозно средство в крайпътните камъни и пясъци. Класонът се превърна в задължителен елемент от движението. Нашият за съжаление бе доста слабичък в сравнение с проглушаващите ушите камионни свирки. По пътя се движеха само камиони и автобуси, които бяха по-големи от нас и винаги ни избутваха встрани. Пясъчната буря през последните два дни изпълваше всичко около нас и ни лишаваше от видимост. Движехме се без почти никакви знаци и започнахме да усещаме значението на лепенката „Бог ми е навигатор“. На всички превозни средства, с които се разминавахме беше написано „Mashallah“ (С Аллах напред). На няколко пъти преминахме през гърбици, които изневиделица изникваха от асфалта. В резултат, гумите намаляваха с няколко милиметра, багажът се компресираше, а ние виждахме отблизо тавана на каросерията. Периодично подминавахме разни села, в които полуголи хора, чието единствено занимание очевидно беше да гледат кой минава по пътя, седяха пред ниски измазани с глина землянки. По-късно разбрахме, че в някои райони на най-бедната и слабо населена пакистанска провинция Белуджистан, феодализма е основната форма за съществуване на хиляди хора. Бавно се пътува в тази част на страната. При едно от спиранията ни полиглотът Бомбата завързва разговор на чист български с местен жител „Ти откъде си бе момче?“ Онзи кима и мига. Бомбата съсредоточен превежда „От тук е. „А тези дини хубави ли са?“. Отговорът и превода са същите. Отстрани прилича на диалог, но всъщност си е чист монолог. Посред нощ преодоляваме три високи прохода и 02ч стигаме до Куета – областния център. Спим до 06ч и продължаваме. Постепенно пътят започва да губи височина и от ок. 2000м се спуска до 200м. н.м.в. Лъхват ни горещи вълни. Още от сутринта отзад е 35 градуса. Пътят е доста разбит и на много места го ремонтират. Прахолякът е страхотен и изпълва въздуха и дробовете ни. Всичко в каросерията се покрива в дебел слой ситен пясък и прах. Ние също плуем в пот и прах, който се лепи навсякъде и дори миглите ти натежават. Измиването няма особен смисъл, тъй като след няколко километра пак си в същото състояние. Доста често преминаваме през селца, като правило през центъра им. Там обикновено има множество сергии, преминават открити канализационни канавки и е пълно с народ. Жени никъде не се виждат. За това пък мъже държащи се за ръка и с къносани коси са доста обикновена гледка. Средната ни скорост рязко спада. Към обяд в каросерията вече се пържим на 42 градуса. Откриваме, че покрай джамиите винаги има вода (където се мият краката) и се научаваме да спираме на подобни места. Нафтата струва 0,25$, а бензиностанциите Shell са просто навсякъде. Не всяка обаче предлага обичайните за тази марка стандарти. В късния следобяд излизаме на по-главен път и возията леко се подобрява. Полицаите, дружелюбно ни махат по пътя и ако ни спрат, то е за да се здрависат и погледнат как изглежда този странен камион. За разлика от нас, местните камиони са доста колоритна гледка. Всички до един са богато декорирани с дървени и метални орнаменти, отвсякъде висят синджири, стърчат антенки и какво ли още не. Кабината е специално разширена с дървени врати и вътре обикновено се подвизават още няколко пътника, всеки от които с някаква функция. Допълнителни няколко метра високи прегради увеличават обема на каросерията поне двойно. Покрива върху кабината е платформа специално пригодена за превоз на пътници. Цената на всички тези „подобрения“ и декорации е почти колкото цената на самия камион.
Привечер спираме на голямо крайпътно заведение и опитваме пакистански гозби: доста непознати продукти, сготвени с много мазнина и пикантни подправки. По тъмно продължаваме и научваме правилата за нощно движение. Кара се на дълги светлини по средата на пътя. Играете си на нерви с водача на отсрещно движещото се возило и малко преди да се размажете челно, единият рязко се отклонява и така не влизате в черната хроника на сутрешните вестници. Отваряте си също очите на четири, защото каруци със заспали вътре хора също са участници в движението. Продължаваме и караме до 04ч сутринта. В 05:30ч тръгваме отново. Напълнихме резервоара и свършихме рупиите. Оказа се, че дори и в градовете банките не обменят валута. След няколко проверени банки, лично директора на един от клоновете на Мuslim Commercial Bank, ни почерпи с чай и обмени 50$, което спаси положението. Понесохме се уверено по оставащите ни ок. 800 км. Имахме надежда още днес да стигнем Исламабад. Късно след обяд попаднахме на няколко километрово задръстване. В тясно дефиле огромен камион преди няколко часа се беше преобърнал напреки на пътя. С много нахалство и доста заобиколки се провряхме помежду чакащите камиони и излязохме на челни позиции. Трактор и хора с лопати разширяваха прохода. По тъмно ни пуснаха и бързо подкарахме камиона по празния път. Обадихме се в посолството и съобщихме, че идваме. В полунощ корабът-майка навлезе в столицата. Пълен контраст на това, което бяхме видяли досега в Пакистан. Все пак Исламабад е специално проектиран и строен за столица. Огромни осветени булеварди, табели на всяко кръстовище, навсякъде полиция. Ориентирахме се и намерихме дипломатическия квартал. В 01:30ч бяхме любезно посрещнати от Иво, сина на посланическото семейство. Настаниха ни в голям апартамент с климатици. Всички искахме да измием следите от 8 дневното пътуване. Бяхме изминали 6300 км. Безаварийно бяхме стигнали целта и експедицията можеше да продължи към голямата планина.
София, 23.08.2001г.
* Тази част от пътуването беше публикувана в списание „НА РЪБА“, бр. 10 (ноември, 2001), стр. 30-35.
ВРЪЩАНЕ КЪМ БЪЛГАРИЯ* (част II)
АВТОР: Боян П. Петров (ВЕРТИКАЛЕН СВЯТ) boyanpp@nmnh.bas.bg
След като прекарахме около месец и половина в Каракорум, алпийската част на експедицията завърши. След двудневно клатушкане с автобуса от Скарду, късно вечерта на 7 август 2001г. бяхме обратно в Исламабад. Въздухът в долините е осезаемо „по-плътен“ и дишането не представлява никакво усилие – вероятно използувахме едва една трета от капацитета на белите ни дробове. Посрещането ни в българското посолство беше отново на ниво и луксът на климатизираните апартаменти беше бързо оценен след като след около час и половина разтоварване и подреждане на багажа в лепкавата жега се гмурнахме в прохладата на стаите за гости.
През следващите два дни сортирахме жалките остатъци от нашия експедиционен багаж и петимата сухоземни експедиционери се подготвяхме психически за предстоящото връщане. За пътуващите със самолет една експедиция протича доста по-различно, защото пътуването им започва и завършва на едно летище от което в най-лошия случай с една смяна, в рамките на един ден човек се озовава почти на изходния пункт за високите планините, като по този начин са спестили време, психически и физически сили. Нашата алтернатива е 7-10 дневно пътуване по суша, което понякога е доста по-интересно и човек може да види и научи още нещо, стига да има желание за това. Все пак след повече от два месеца трупане на впечатления и емоции съвсем нормално е частта от мозъка, която съхранява този огромен информационен поток, да бъде доста препълнена. В резултат, детайлите започват да убягват и човек запаметява само основните точки и ако не пише в дневника си после трудно възпроизвежда събитията дори от предния ден.
Почивайки, няколко пъти се разходихме из Исламабад, откъдето си купихме сувенири за приятели и роднини. Книжарниците за книги „втора ръка“ се оказаха добре заредени и срещу малко пари се сдобих с доста пътеводители за близки и далечни земи, както и с не малко книги за животинския свят на Азия. Пакистан се оказа и истински рай за пиратски компютърни и музикални дискове. Средно за около долар парчето, човек се сдобиваше с последните версии на почти всички известни програми, операционни системи, енциклопедии, игри, както и с пълните антологии на изпълнители от цял свят. Вечерта на 9 август, организирахме богата „прощална вечеря“, спомените от която трябваше да изплуват в главите ни през предстоящите дни, когато трябваше да ядем втръсналите ни зелеви сърмички, тежки меса и разните му там полуфабрикати.
Рано сутринта, още по тъмно на другия ден запалихме двигателя на камиончето, метнахме личните раници, стиснахме си ръцете и поехме по пътя. Не уцелихме началото на магистралата за Лахор, но и алтернативният път не беше по-лош. Движехме се едва на ок. 30 км от границата с Индия, но за съжаление тази страна не попадаше в плановете ни за тази година. Багажът беше едва 1/3 от този на идване, поради което лежейки върху него, ние бяхме малко по-ниско от ръба на борда на каросерията. През следващите около 1000км гледките не се различаваха много – безкрайна равнина, огромни обработваеми блокове, мизерни селца, малки градове и много водни биволи навсякъде. За мен беше интересно да установя, колко много хищни птици (соколи, кани и дребни орли) живеят в тези равнини. Лимитиращ фактор за тяхното обилие беше ниската гъстота на подходящи дървета и електрически стълбове, които са основните места за гнездене на хищните птици. Земеделските плантациите наоколо сигурно изобилстваха от гризачи и този ресурс изглежда беше в изобилие. Почти навсякъде в небето се виждаха реещи се или пикиращи хищни птици и значително по-рядко едри лешояди.
Прах и пясък се вихреха постоянно около нас, температурата в камиона не падаше под 35( С, но тези условия не бяха нови за нас, спокойно лежахме в каросерията и безизразно гледахме пейзажа. След 19 часа кормуване, около полунощ спряхме на Shell бензиностанция и полегнахме на тревните площи. След два месеца в Пакистан вече знаехме къде и какво можем да правим, така че да нямаме неприятности, поради което блажено се отдадохме на съня.
Само след 4ч вече отново пътувахме и сравнително бързо напредвахме по трасето.
Всеки от нас си знаеше ролята и съвестно изпълняваше поверените му задължения. Братя Райкови въртяха волана и се грижеха возилото да върви. Ние тримата навигатори определяхме най-подходящия път по картата, следяхме пътните знаци, поддържахме разговора в кабината и сменяхме касетките на касетофона. Това не са особено тежки задължения, но ако някой откажеше да ги изпълнява или ги правеше лошо, синхрона на движение със сигурност щеше да се наруши и щяхме да закъснеем с графика. Сега не бързахме много и въпреки желанието на всеки да се прибере у дома закъснение от няколко дни нямаше съществено да разстрои закоравелите ни души.
Средно през около 4-5 часа кормуване двамата отпред отиваха отзад и заслужено се излягаха върху багажа. Смените станаха почти ритуални и се изпълняваха с необходимите за предаването на „вахтата“ уставни действия.
Някъде към обяд се отклонихме от централните пътища и поехме към познатата ни Куета, столицата на провинция Белуджистан. Пътищата рязко се стесниха, асфалта заприлича на паваж, средната скорост намаля, но пък пейзажа стана по-разнообразен за съзерцание. Около средата на изкачването видяхме сравнително чиста голяма река и без колебание решихме да се измием и разхладим. Въпреки, че се къпахме поне на 200м от полупразния път, един джип не пропусна да се приближи към нас и човек отвътре добронамерено ни обясни, че къпането гол в Пакистан не е позволено. На принципа „не сме от тук и минаваме само за малко“, не излязохме мигом, а продължихме с прането и освежителните процедури. Водата, която течеше в огрените от жаркото слънцето каменисти русла беше твърде топла за да ни разхлади, но все пак човешкото тяло има нужда от време навреме да се позамие.
Късно след обяд стигнахме до Куета, където пропуснахме ключовата отбивка и повече от час се въртяхме по задръстените от хора, добитък и всякакъв тип превозни средства улици. С интерес забелязахме, че повечето каруци се теглят от камили, а това придаваше колорит и особена грациозност в това обикновено предвижване. Все пак успяхме да налучкаме верния път и с пълна газ напуснахме града. Карахме докато не решихме, че за днес стига и умрели за сън спряхме край някакви кирпичени постройки насред пустинята. Всеки си намери някакво място за спане и потънахме в забрава.
Само след 4 часа, преди още да се разведели, сутрешният екип зае местата си в кабината и камиона отново потегли. През полупустините на Белуджистан, покрай границата с Афганистан има само един главен път и въпреки че няма табели трудно ще се заблудиш да хванеш някоя черна отбивка. За разлика от на идване, навън не бушуват пясъчни бури, видимостта е доста добра и на изгрев слънце можем да разгледаме района. Движим се между дълги, меридионално разположени ниски, скалисти ридове, по които не се забелязва никакъв живот. Пясъчните полета между тях са рехаво покрити с отдавна изсъхнали ниски храсталаци и през около петдесетина километра, само в района на някой оазис виждаме зелена растителност, която радва окото ни. За около 500км по този път видяхме поне 10 огромни извора, които бълваха студена вода с дебит не по-малко от тон/секунда. Чудехме се откъде насред пустинята идва тази вода, която се използваше основно за напояване и в някои райони позволяваше съществуването дори на плодни дръвчета.
Точно в 10:30ч акостираме на познатата ни митница. С останалите в касата ни рупии купуваме няколко туби евтина нафта, дребни сувенири и зеленчуци. После уверено се промушихме през прашните сокаци и спряхме право пред будката за паспортен контрол. Нямаше хора, подпечатахме паспортите и съмнително бързо през бариерата преминахме в Иран. Скоро разбрахме, че бързината по източните граници винаги е повод за съмнение. По паспорт бяхме официално напуснали Пакистан, но тир-карнета на камиона нямаше печат от пакистанската митницата и иранските митничари ме убеждаваха, че нашето возило е още е там. То естествено седеше пред очите им, сякаш е прелетяло през бариерата. Имахме късмет и след като дълго се обяснявах пред различни началници, повтарях често термина „национална експедиция“ и размахвах разни написани на български писма, командировъчни заповеди и други документи без стойност по тези места те погледнаха жалките остатъци от експедиционния багаж, жалкия вид на лежащите експедиционери и решиха, че не сме трафиканти. Подпечатаха карнета, с което потвърдиха, че сме влезли в страната без да сме излезли от предната, но им беше ясно, че не можеха да ни върнат обратно. Останаха още няколко гишета, през които преминахме бързо и скоро граничната бариера остана зад нас.
Естествено първото, което направихме след като излязохме от дългата около 10км гранична зона, бе да отидем на познатата ни бензиностанция в Мирджаве и за 1 долар с нескрита радост да напълним резервоара догоре. Бензинджиите ни поканиха на по чаша чай, който изпихме разговаряйки с околните зяпачи. Мръднахме часовниците с 1/2ч назад и се заредиха часове каране в жегата на полупустинните погранични райони.
В Иран имахме конкретна цел (изкачването на най-високия в страната връх- вулкана Демавенд, 5671м), поради което трябваше да бързаме. Спомних си как преди около седмица в Иранското посолство в Исламабад изпихме най-скъпия чай в живота си. Със съдействието на нашия посланник г-н Иван Петков бяхме любезно приети в посолството на Иран, където първо ни попитаха какво ще пием. Ние естествено, казахме чай и както си сръбвахме ароматната течност дойде един служител и любезно каза „Моля по 120 долара на човек“. Естествено не за чая, а за визата, но дори и в този случай цената ни се видя твърде висока. Все пак, за половината от тази сума бяхме дошли от София до тук, а сега бюджета ни само за по едно „чайче“ олекна с 500 долара.
Транзитна виза за Иран важи 7 дни и човек трябва добре да си планира времето, ако има някаква друга цел. Пътищата са повече от отлични, но все пак пресичането от Пакистан до Турция по диагонал си е 2500км. Мащабът на страната се усеща от часовете каране, когато имаш чувството, че си пропътувал огромни разстояния, но по картата установяваш, че си се преместил с 1-2см. За 16 часа кормуване спряхме три пъти и си купихме плодове и хляб. Беше сезонът на дините и огромни купчини се виждаха често около пътя. Около полунощ спряхме на едно заведение край пътя и заслужено мигом заспахме. Със Станимир от няколко дена спахме на покрива на камиона, където освен че е по-прохладно да спиш, няма досадници и на разведеляване гледаш околния пейзаж отвисоко. На другия ден, пътят ни продължи през безкрайните пустинни равнини на централното плато. Според статистиката, повече от 70% от територията на Иран са необитаеми земи, което сигурно и от самолет се вижда. Градовете обикновено са големи, а сградите ниски с плоски покриви.
По тъмно влязохме в огромния Техеран. Широки прави булеварди, много кръстовища, мостове и виадукти. Не видях нито една изгоряла лампа на уличното осветление, което щедро осветяваше целия град. Видяхме две грамадни джамии, които, осветени от мощни разноцветни прожектори, величествено се издигаха над околните сгради. Впечатлението, което оставя нощен Техеран, сигурно е по-голямо отколкото на дневна светлина, така че не съжалихме за късния час, през който пресичахме иранската столицата. Още повече пътният трафик не беше висок и само за около 2 часа пресякохме града и намерихме пътя за Полур и Райне, изходните пунктове за Демавенд. След 23 часа кормуване, в 3 часа през нощта пристигнахме в разположеното на около 2000м н.м.в. село Райне и под една лампа в края на главната улица кротко заспахме.
На 14 август се изкачихме до заслона на 4100м, на 15-ти август се изкачихме на Демавенд, слязохме до Райне, качихме 6 момичета и момчета-чехкинчета на стоп и в 19 часа потеглихме към Техеран. Пътят минава през интересна дълбока клисура, чиито склонове са застлани със застинала в причудливи форми лава. В отвесните стени се виждаха скални жилища и пещерни входове. Мястото определено заслужаваше повече време за разглеждане, но плана си е план и ние „летим“ към столицата.
След 90 км, отново по тъмно сме в Техеран. Питаме за западната автобусна гара, която след много километри в този мегаполис намираме около полунощ. Там оставяме чехите, които с приказки и песни разведриха шофьорската ни атмосферата. Пресичането почти по права линия на града от изток на запад е цели 45 км – 6-милионният Техеран е най-големият град в Близкия Изток. Впечатленията ни за града се обогатиха с още интересни паметници, джамии, сгради и други съоръжения, които, осветени от силните светлини, изглеждаха по-огромни, отколкото в действителност сигурно бяха.
След още около 300км спряхме на една бензиностанция и задрямахме. Направи ни впечатление, че в Иран пътният трафик през нощта е далеч по-натоварен отколкото през деня. Така вероятно шофьорите избягваха убийствената дневна жега. Заспивайки си дадох равносметка за деня: в рамките на едно денонощие без особени напъни изкачихме един висок вулкан, слязохме от 5671м до 1200м и изминахме 400 км от него- все едно да станеш в 6ч сутринта в София, да се изкачиш пеша до Черни връх на Витоша, да слезеш и да отидеш и спиш във Варна.
Mоята глава вече беше толкова пълна с впечатления от последните месеци, че почти не се радвах на подобни факти.
На другия ден продължихме и късно вечерта бяхме на границата с Турция. Предвидливо още на около 100 км преди това напълнихме всичките си туби и резервоара догоре – цената от 0.015 $ на литър нафта е просто фантастична! Около границата цената е поне 10-20 пъти по-висока, което пак е евтино в сравнение с цените оттук на запад. След дълго чакане на Иранската митница, един дребен и пъргав като котка митничар скочи в кабината и ловко я претърси. Надникна и най-тайните кътчета, като откри и помириса неща, които дори и ние не знаехме, че ги има.
С хъса на следотърсач, продължи инспекцията си и в каросерията, където с лекота разхвърля тежки раници, кашони и денкове, покатери се дори по стените и бръкна в разни уплътнения и кухини. Накрая се увери че не пренасяме дрога, подписа документа, който му подадох и после бързо получихме печат, както в паспортите, така и в тир-карнета.
С влизането си в Турция пак улучихме някаква среднощна смяна на екипите и няколко часа броихме мухите и комарите в един изолатор. През изтеклите месеци беше станала една важна промяна. Визите за български граждани при влизане в Турция най-сетне бяха отпаднали! Силно се надявахме тази новина да е стигнала и до този затънтен край на южната ни съседка. След като разлисти паспортите ни и видя, че на идване сме имали визи, турския полицай сухо зададе въпроса „Виза нерде?“ (Къде е визата?). С кратки, но ясни изречения на турско-английски му обясних за новия режим, но той все пак се усъмни и потъна в едни коридори за справка.
След известно време се появи и каза, че за нас визи няма, но за камиона трябвало да платим 20$. После ни принудиха да разтоварим почти целия камион- явно липсваше ентусиаст като иранския митничар, който да се изкатери вътре и сам да погледне. След като почти всичко беше свалено на „плаца“, митничарите бегло погледнаха в кашоните с консерви, видяха мръсните дрехи в денковете, усетиха миризмата на тримесечно пътуване и казаха да товарим и да изчезваме. Дори тубите с нафта не им направиха голямо впечатление, защото при такава разлика в цените на горивото сигурно всяко превозно средство пренася колкото е възможно повече. Решихме, че в 4ч сутринта, по-добре да спим някъде тук, купихме си по една кутия с бира (не бяхме сръбвали от божествената течност повече от 2 месеца!), хапнахме и заспахме кой където намери.
В осем сутринта вече бяхме на феодалния замък „Исак паша сарай“ над Догубаязит, където закусихме. След кратко мотаене из града, поехме по пътя си на запад. Пейзажът ми става все по-познат! Няма голямо движение и ние бързо напредваме, като се надбягваме с дъждовните облаци. Късно вечерта спираме в Ерзинкан, където вечеряме познати вкусни манджи, „ишкембе чорбасъ“ и по чаша бира! Колко малко му трябва на човек за да се почувства щастлив!? Продължихме още около 200км и спряхме за почивка.
На сутринта в Амася, намерихме баничарница, по-скоро бюрекчийница и на крепостта над града закусихме почти както в България. На мръкване вече сме в Истанбул, пресичаме Босфора и отново сме в Европа! Два часа след полунощ сме край Одрин, където зареждаме, колкото да стигнем до границата. Само след час още видяхме и родния трибагреник! Никой не ни обърна особено внимание и скоро вече седяхме с чаша бира в ръка в крайпътен ресторант, където в 3ч през нощта си организирахме финален банкет!
Живи и здрави се бяхме завърнали в България от експедиция, която за всички вярвам беше повече или по-малко преломен момент в живота ни! Точно поради факта, че изцяло се движехме по суша, имахме възможност да усетим преходите в природната обстановка, религията и културата, да опитаме и помиришем всичко, с което се среща един истински пътешественик и търсач. Някои вероятно намериха това, поради което бяха тръгнали, други постигнаха някаква своя цел, трети обогатиха впечатленият си от този свят, четвърти пък сигурно загубиха нещо. Най-вероятно крайният резултат все пак е комбинация между всичко това, защото животът никога не е само черен или бял, но не е и сив, особено за тези които са болни от неизлечимата болест на пътешественика и откривателя!
София, Септември 2002 г.
* Този материал се публикува за първи път!