Нанга Парбат (8126 м) 2006 г.

Нанга Парбат – Планината убиец

Дойчин Боянов (СК Вертикален свят)

Нанга Парбат заема особено място не само в историята на световния алпинизъм, но и върху географската карта. От неговия връх могат едновременно да се наблюдават трите най-високи планини в света – Хималаи, Каракорум и Хиндукуш. На 7100м под върха се вижда блестящата златна нишка на река Инд. От коритото на реката до върха на Нанга Парбат е и най-голямата възможна денивелация, която човек може да наблюдава на земната суша.

Когато на 08.07.2006 погледнах от 8125м, съзнанието ми трудно възприемаше всичко, което виждам. Часът беше 13:30, духаше лек вятър. В кристалната видимост различавах далечните върхове на Каракорум и Хиндукуш. Наблюдавах тази панорамата на стотици километри и усещах, че бавно полудявам.

През 2005г. с Николай Петков си поставихме амбициозната задача да изкачим два върха надвишаващи 8000м, за един сезон, като на втория планувахме изкачване по нов маршрут. В тактическия план предвиждахме два етапа. Първият представляваше изкачване на труден връх с голяма категория на трудност и надморска височина, а вторият – премиерен маршрут на осемхилядника Гашербрум 1. В първата част на този проект взеха участие и нашите приятели Тервел Керелов и д-р Теменуга Станева. Без тяхната подкрепа нямаше да имаме всички тези чудесни мигове в планината.

Нанга Парбат носи славата на един от технически трудните за изкачване осемхилядници. Това се определя от изключително сложната му релефна структура, голямата височина и техническата трудност. За двама ни с Николай този връх имаше голямо въздействие и поради факта, че тук са се разигравали едни от най-големите драми в историята на алпинизма, тук са едни от най-ярките примери за липсата на граници в човешките възможности, за трудния успех и божествената красота. Поради това, поставихме Нанга Парбат като първи връх в нашия тактически план, като връх, който да провери нашите възможности и да ни подготви психически за големи изпитания.

Така на 14.06.2006 поехме от град Чилас. Първо по долината на река Инд, а после към коритото на ледника Диамир. По изсечена високо в скалите пътека бавно вървяхме към една мечта. Хората населяващи долината се определят като Чиласи. Те имат свой език и рядко общуват с хора от други долини на планината. Живеят в малки къщи изградени от камъни, които са високи не повече от два метра над земята. Имат повече деца, отколкото кози, повече ежедневни мъки за оцеляване отколкото радости, но всички се усмихват. Странен вид хора можещи да се усмихват. Единствените играчки на децата са тези, които са пригодили за игра от естествената среда. Често по пътеката разминаваме местни жители с автомати – казват, че им трябват за лов. Селата се простират до 4000м височина. Тук ледникът влиза направо в гората. Пейзажът е зашеметяващ. Над вековни брези и кедри се вият високо в небето прекрасни върхове. Нашият водач Факир ни предупреди да не снимаме жени, каквито практически не видяхме свободно да се разхождат. Когато ги зървахме те обикновено работят на нивите, които пък са оскъдни малки тераски отвоювани от стръмния склон. Факир беше на 30 години и докато аз гоних вятъра по планината на него му се роди седмото дете.

Прехода от Чилас до базов лагер изминахме за три непълни дни. Продължителността на дневния преход е от 7 до 2 часа, като това зависи от денивелацията, която се преодолява и надморската височина. Базовият лагер представлява поредната забележителност, отличаваща Нанга Парбат от другите осемхилядници. Тук палатките опъваме не на ледник, както обикновено се случва в тези планини, а върху зелена поляна осеяна с еделвайси. На тази поляна нашият приятел Тери ни запозна с една игра, която аз до този момент бях усмивал и пренебрегвал, а сега за наказание съм в неин плен. Изминаваха часове докато успея да уцеля топчето със стика за голф. После още толкова докато събера топчетата по всички възможни посоки на поляната. Често падаха лавини, които разваляха времето за няколко минути. След тях валеше сняг и идваше вятър, температурите рязко падаха.

Приехме това ежедневие и заживяхме с него. Виждахме повече красота във всичко, отколкото ужас. Странно, но като че и ние самите в това изкачване не бяхме напрегнати и изнервени като обикновено при подобни изкачвания. Имаше необяснимо съгласие и щастливи случайности в работата по лагерите и маршрута. За двайсет дни успяхме да се подготвим за щурм на върха. Бяхме оборудвали лагер 1, 2 и 3. Лагер 4, който беше и щурмови, изградихме в движение. Две експедиции вече се бяха върнали от щурма на върха без да имат успех. Всички от тях са великолепни алпинисти с богат опит.

С всяка нова крачка усещахме конкретните причини за техния неуспех. Амбициите ни бяха огромни, а залогът още по-голям. Опитвахме се да не допускаме страхът до нас, но той ни обсебваше. Вероятно този страх попречи на няколко пъти да направим грешната стъпка. На 08.07.2006 в 00:00 с Ники напуснахме палатката на лагер 4. Пред нас крещяха безброй звезди. Имаше пълна луна и се чувствахме щастливи. Към върха поехме заедно с корееца Ку.

След час луната залезе и ние останахме в ледения хаос само с предположения за вярната посока. Започнаха серия от куриозни и драматични случки, в които само господ ни пазеше от най-лошото. Ку не говореше английски, но се разбирахме чудесно. Просто нямахме избор. Предложи да изчакаме изгрева като за това изигра с жестове как слънцето изгрява. След час лутане и разговори вече бяхме на път да измръзнем. Стояхме пред мястото, от което всички преди нас се връщаха. Голям снежен кулоар с тонове сняг, който виси на 3000м над базов лагер. Дълго се разкъсвахме между разума, амбициите и мечтите. Изглеждаше чиста лудост преминаването от тук, а това беше пътят към върха. Помислих си, че ако не го направим по тъмно, когато не виждаме къде се намираме и какво конкретно ни грози при изгрева, няма да се решим на тази крачка. Помислих си, но не го направих. Направи го Ники. Той навлезе в склона и аз веднага го последвах. Движех се след него и спирах все едно го осигурявам с въже, а въже нямаше. После той взе въображаемата осигуровка, а аз продължих напред. Беше велико. Усещахме си движенията и знаехме кога кой ще почива. Единственото, което носихме беше фотоапарат, по литър течност и резервни ръкавици. Спирахме да пием по глътка, да дишаме. Копаехме стъпки в леда, за да почиваме в тях. Слънцето изгря, когато бяхме на около 350 метра под върха. Вече ясно се открояваше пътят пред нас. От базов лагер по радиостанцията на Ку подсказваха маршрута , той на нас и ние трябваше да го разбираме. За всички на зелената поляна, които ни наблюдаваха с далекогледи, това бе спектакъл, който следяха с подробности. Те бяха с нас до върха, притаили дъх сякаш ще събудят злото, ако го изпуснат, настръхнали и горди. Предаваха ни по незнаен път силите си, за да направим следващата крачка.

Имал съм щастието и друг път да ми се случва, да усещам успеха преди да се е случил. Като че се случва първо някъде вътре в теб, а после наистина. Усетих, че очилата ми се пълнят със сълзи. Бях под върха, но вече гледах от него. На върха всичко се успокои. Спря вятъра за момент, намерих място за знамето и се отдадох на лудостта. Пуснах мислите и погледа ми да се реят да се закачат по хилядите върхове и като ехо да се връщат обратно при мен.

Върхът е място, където човек добива яснота за реалната дързост да се изкачи тук. Тук не свършват трудностите. Трябва да се измине целия път обратно. Да катериш надолу е в пъти по-трудно от посоката към върха а когато към това се прибави и смъртната умора нещата придобиват нечовешки размери. Дълго гледах всяка крачка, често се улавях, че забравям да ги преценявам достатъчно добре. За да съм сигурен, че мисля си говорих на глас. Предлагах си решения и ги отхвърлях или приемах. Чувствах ужасен глад и жажда, а имахме само сняг. Знаех, че не трябва да го правя, но беше по-силно от мен. Когато се отпусках в снега за почивка избирах някоя апетитна бучка сняг и я оставях да се стопи в устата ми. Бях забравил за Ники. Някъде зад мен той имаше вероятно същите проблеми. Малко преди лагера, малко като разстояние, не като време, което ми отне, силите ме напуснаха и аз паднах в снега. Пред мен видях Ку. Той се изправяше, после отново падаше и аз възприех този начин на придвижване. Изправях се и с падането правех една или две крачки. После стигнах до Ку, паднах пред него, после той пред мен. Това бяха вече 20 часа от напускането на лагера до прибирането в него. Двайсет часа непрекъснато катерене на голяма височина при максимален риск. Последните метри преминах влачейки се като за целта използвах двете сечива, които имах. Забивах ги в снега и се издърпвах към тях. В 20:30 влязох с куп сняг и лед в тясната палатка. Цяло щастие беше, че я имаше все още. Изминаха няколко минути докато се свестя. Започнах да надничам и да търся идва ли светлината на Ники. Осъзнавах, че не сме заедно. След час имахме щастието да си разказваме, да топим лед. Докато аз работих с примуса Ники заспиваше, после се сменяхме. Никой от нас не мислеше, че утре вечер ще разговаряме с най-близките по телефона, че ще можем да ядем и пием, да спим на топла постеля. Около нас ще бъде Теменуга и като една майка ще ни подава най- жадувани изкушения за изстрадалите ни тела. В съня се стряскахме и отново се отдавахме на крайната умора.

Мисля, че респекта, който таеше всеки от нас към планината и вярата, че има някой над нас успя да ни съхрани, да ни даде сили да пожелаем обратния път и кураж, за да го изминем.