3 х 8000 през 2014-та

Боян Петров (СК Вертикален свят)

През последните години като алпинист имах възможност да прекарам месеци наред в най-високите планини на света, да изходя много километри по ледници и да живея върху тях с месеци. Студеният им дъх смразява всички топлокръвни и каквото и да сложиш под спалния чувал, рано или късно ледът пронизва костите и бавно запълзява към мозъка.

Хималаите са най-високата планина на земята и в нея се намират 10 от 14-те осемхилядника. Най-източният от тези върхове е третия по височина в света – Канчендзьонга. Намира се на границата между Непал и Индия (щата Сиким). Масивът на върха се състои от четири върха високи над осем хиляди метра. Най-високият връх, Главна Канчендзьонга (8586m) е изкачен за първи път от британска експедиция през пролетта на 1955 г. Първият български опит е през есента на 1994 г. Опитът завършва със смъртта на най-добрата ни по това време височинна алпинистка- Йорданка Димитрова. Максимално достигнатата височина е ок. 8400m.

Първо българско изкачване на Канчендзьонга

След 9 дни трекинг от село Тиуа (Thiwa), на 21.04.2014 стигнахме до базовия лагер (5600m). Сравнително бързо направих няколко излизания по маршрута и успях да стигна до щурмовия лагер. На 11-ти май 2014 г. се качих в Лагер 3 (7350m), времето беше добре и реших на другия ден да атакувам. В 6ч сутринта тръгнах смело нагоре. Бързо набирах височина. Около обяд върхът започна да се обвива в мъгла и пътят ми нагоре започна да се вижда все по-лошо. Склонът ставаше все по-труден и все по-стръмен. Катерех напълно сам и неосигурен. Постепенно наклонът стана над 45 градуса, появиха се скали, пасажите ставаха все по-технични и прецених, че е по-разумно да се откажа. Връщането до щурмовата палатка се оказа трудно, няколко пъти пропаднах в ледникови цепнатини, а два пъти се хлъзнах няколко метра и едвам се задържах с пикела. На другия ден слязох в базовия лагер и разглеждайки детайлни снимки на върха видях, че съм сгрешил кулоара и съм тръгнал по грешен път към върха. В мъглата бях завил надясно твърде рано и се бях забил в непреминаваем без въже и партньор участък. Въпреки голямата умора от тази атака, само след три дни почивка в БЛ, отново поех нагоре.

На 19-ти май отново бях в Лагер 3. Времето беше слънчево и тихо. Този път тръгнах в 1ч през нощта. Най-тежкият момент от изкачването беше сутрешният студ. Беше около минус 25°С без да отчитам поривите на вятъра. Катерих бързо, но колкото по-нагоре отивах, толкова по-често почивах. На два пъти през нощта спирах за по 20 минути, издълбавах малка площадка в стръмния склон, събувах се и масажирах измръзналите си крака. На разсъмване спрях под една скала, за да закуся и глътна малко чай. Загледах склона нагоре и видях, че върховият купол е доста сложен за разчитане. Лабиринт от скали и лед, като единствено парчета от стари въжета, които се подаваха тук-там те водят в правилната посока. Над 8400m започнах да халюцинирам. Мозъкът ми страдаше от кислороден глад и започнах да чувам мъжки глас някъде пред мен. „Не си далече! Давай напред! Сега!…“ Спрях да почина за десетина минути, захраних мозъка с кислород и гласът изчезна. Продължих нагоре, кислородът отиде в мускулите на краката ми и гласът пак се появи. Водех диалог, но не точно. Потънал в мисли, изведнъж излязох на билото и видях върха- беше само на 50 метра вляво от мен. Крачка по крачка, бавно извървях последните метри. Видях молитвените флагчета и останах на два метра под тях. Уважих традицията да не се изкача на най-високата точка на този свещен за местните хора връх. Направих 360 градусова панорама с фотоапарата си. Облаци, слънце и стотици върхове…и българския флаг забит на бамбукова пръчка 8586 метра над морето!

Прибирането надолу беше кошмарно, защото бях много уморен, а всички бързаха и се наложи да взимаме по два етапа на ден. След тежък трекинг и един ден с автобус стигнахме до Биратнагар, откъдето с вътрешен полет на 30.05. кацнахме в Катманду.

На 3.06. се прибрах в София и на 9.06.2014 г. заминахме с Младен Данков за Пакистан.

Каракорум е втората по височина планина в света, където гордо и самотно се издигат четири осемхилядни гиганта. Между тях най-личен и недостижим е суровият К2 (8611m). Втори по височина е Гашербрум 1 (8068m), следва Броуд пик (8047m) и Гашербрум 2 (8035m). В началото на миналия век италианците са имали честта и смелостта да бъдат едни от първите, които да изследват ледените простори на тази огромна планина. Географите са кръщавали ледниците и техните главни разклонения по името на видни общественици и изследователи- Абруци, Савоя, Филипи, Годуин Оустин и т.н. Най-дълъг е езикът на ледника Балторо, който като гигантска змия се гърчи между големите върхове в продължение на 65 km. Дебелината му надминава 200m, а ширината е поне няколко километра. Повърхността му е набраздена с дълбоки резки подобно на гигантски мозък. През по-голямата си част Балторо е покрит с камъни и отломки изхвърчали от ежедневните срутвания по околните скалисти склонове. Пътеката, по която вървят краката на хиляди носачи, трекери и алпинисти, се гърчи в компромиса да бъде по-къса, но за сметка на това по-опасна. Преминават се снежни и ледени мостове, повечето от които имат кратък живот. Никой не е застрахован, че няма той да стане поредната глътка на гладния ледник.

Броуд пик е дванадесетият по височина връх в света. Масивът на върха се състои от няколко големи върха- Broad Peak North Summit (7550 или 7800m), Broad Peak Central Summit (8016m), Broad Peak Rocky Summit (8035m) и Broad Peak Main Summit (8047m). Първото изкачване на главния връх е направено от австрийска експедиция в състав Херман Бул, Курт Димбергер, Маркус Шмук и Фриц Винтерщелер на 9.06.1957 г. До върха има прокарани няколко линии с различни варианти, но в 95% от опитите за изкачване, като най-безопасен се избира класическият маршрут. Първият български опит е дело на силна клубна експедиция водена от Минко Занковски. На 1.07.1990 г. до предвършието, т. нар. Rocky Summit (8035m) достигат Минко Занковски, Емануил Деянов и Тодор Тодоров. Вторият опит за изкачване е в рамките на националната експедиция „Броуд пик 2001“. На 22.07.2001 г., Господин Динев изкачва успешно Rocky Summit (8035 m). Вече 14 години след края на тази експедиция не са представени доказателства, че на 23.07.2001 г. Петко Тотев и Станимир Желязков са изкачили Broad peak Main Summit (8047m).

След два дни пътуване по Karakorum Highway, на 12.06 пристигнахме в Скарду- изходният пункт за върховете в Каракорум. Трекингът от село Асколи до базовия лагер под връх Броуд пик премина в периода 16.06. до 22.06.2014 г. Базовият лагер беше установен на височина 4820m. На 1.07.2014 г. към нас се присъедини Иван Томов от Русе. Преди атаката на върха бяха направени общо 4 аклиматизационни излизания по маршрута.

На 21.07. с Младен и Иван стигнахме до Лагер 2 (6200м), а на 22.07 се качихме до щурмовия Лагер 3 (7100м). След 10 дни чакане на добро време за атака, всички прогнози показаха, че на 23 и 24.07 ще бъде най-доброто време за целия месец юли. За съжаление, в Лагер 2 Младен почувства признаци на хранително отравяне и след консултация с лекар в базовия лагер, той взе решение да не участва в атаката на върха.

В полунощ на 22 срещу 23.07, Иван тръгна към върха заедно с 16 човека от Полша (4). Пакистан (2), Германия (4), Австрия (?), Унгария (2) и Румъния (1). Въпреки голямата група и отличните условия, скоростта им нагоре не е особено висока. Пъртина пробиват основно поляците и германеца Феликс Берг. В просъница аз изслушах как всички поеха нагоре и тъкмо взех да се унасям, когато навън задуха силно. Палатката взе да се пълни със сняг, който проникваше отвсякъде. Порите на вътрешния слой явно бяха по-големи от размерите на фините скрежинки и мрежата не беше проблем за тях. За около час вътрешността на цялата палатка се изпълни с 2-3см сняг. Целият ми чувал беше покрит със сняг и добре, че трябваше да ставам и щях да избегна спането с пълно затрупване.

Опаковах се добре и тръгнах от Лагер 3 в 2:50ч. За 1 час бързо ходене на челник, на около 7400m догоних основната група и видях колко мудно се движат. Някои се скатаваха отзад, други просто не можеха по-бързо. За 5-6 минути успях да ги заобиколя всички, разпознах, че се намираме точно в зоната на цепнатината, в която пропаднах на 11.07 и уверено поех водачеството. Ярек от поляците ми даде едно тънко около 150м въже, което извлачих и фиксирах за фирнов клин като свърши. Оттам траверсирах наляво, преминах през района на цепнатините и поех стръмно нагоре. Взе да се развиделява, но аз знаех къде се намираме и просто биех стъпка по стъпка нагоре. Трудността се променяше непрекъснато. Или твърд лед, или дълбок над коляното сняг. В първите 3 часа бях свеж и просто си пробивах нагоре. Минах серака и се откъснах от основната група с около 150-200m. След четвъртия час взех да се оглеждам дали няма някой да ме смени, но, уви, желаещи нямаше никакви. Колкото повече приближавах до седлото, толкова по-дълбоко и трудно ставаше. По едно време ме настигна Иван, за да ми каже „Изчакай някой от групата да те смени“. Странно, но не предложи себе си, а предложи някой от другите. Другите обаче бяха на поне 200m от мен и мисълта, че ще ги чакам на едно място 20-30 минути ме отказа веднага. И без това от два и повече часа бях започнал да мръзна (основно пръсти на краката). На 100m под седлото видях стар парапет и се насочих към него. Отрових го и сравнително бързо се набрах по него до седлото. Най-накрая, в 8:30ч, излязох на седлото и ме огря слънцето. Иван излезе само 5 минути след мен.

Гледките към Китай бяха наистина зашеметяващо различни от Пакистанската страна. Много насечено и много по-голо и сухо като цяло. Починахме около 45 минути като внимателно разгледахме какво ни остава до Роки съмит и Главния връх. Междувременно дойдоха поляците и част от германците. Нито един от останалите не пожела да дойде с нас напред и да участва в разбиването на пъртината. „Стратегически“ останаха да почиват на премката докато ние не се скрихме от погледа им. Поляците започнаха да катерят по ръба към Централния връх (8016m). Нашият маршрут започва със снежно ребро с цепнатини, което ме накара да се вържем с 30-метровото въже, което ни го даде Феликс. Следва въздушно траверсиране по скали над пакистанската страна и пак се излизат на склон с лед и сняг. Виждам стари парапети и отравям където и каквото мога. В този участък видях и тялото на Tomasz Kowalski, което беше застинало в странна поза почти на самия ръб откъм базовия лагер.

След 4 часа от седлото, в 13:45ч най-сетне стигнахме до Главния връх (8047m)! Върхът представлява голяма ледена козирка, върху която не може да се иде до края, защото срутването ѝ е гарантирано. Тънка бамбукова пръчка маркира докъде може да се ходи. Прегръщаме се с Иван и победоносно разглеждаме безкрайното море от каракорумски върхове, превали и ледници. Някои от по личните върховете ги знаем по имена, но за стотици други не знаем нищо. Небето е дълбоко синьо и на хоризонта няма почти никакви облаци. Когато си на осемхилядник времето сякаш спира и докато правим снимки с българското знаме и спонсорските флагове, неусетно минава близо час. Постепенно по нашите следи се появяват германци и австрийци. Всички изглеждаме еднакво уморени, въпреки че намирането на пътя и пробиването на пъртината в последните 10 часа се дължи изцяло на нас с Иван. На прощаване с върха, се сещам да закича една от мартениците си на бамбуковото колче. Тази пролет не видях ни цъфнало дърво, ни щъркел.

Първо българско изкачване на К2

К2 е вторият по височина връх в света след Маунт Еверест (8848m). Върхът е значително по-висок от всички останали върхове на този планински гребен и няма сателитни върхове и предвършия. След поредица от неуспешни и трагични експедиции, първото му изкачване е направено на 31.07.1954 г. от Лино Лачедели и Ачиле Компаньони в състава на  италианска експедиция. До връхната точка са прокарани ок. 8 маршрута с различни варианти, от които най-популярни и относително безопасни от юг са класическият по реброто Абруци и успоредната линия известна като Basque variation или Tomo Česen Route.

През лятото на 1988 г. Тодор Григоров и Петър Берон достигат до северното подножие на К2 откъм Китай. Експедиция им е проучвателна и цели събирането на информация за провеждането на бъдеща национална експедиция от север. Такава обаче не се реализира поради настъпилите след ноември 1989 г. промени. Първата експедиция с участието на българи към К2 се провежда през 2005 г., когато Дойчин Боянов, Боян Петров, Иван Темелков и Любомир Младенов (като лекар) участват в смесена полско-българска експедиция. На 22.07.2005 г. Боян Петров и Дойчин Боянов достигат до 8150 m, времето трайно се разваля и щурмът е прекратен. До края на сезона нито една от действащите в района експедиции не стигат по-високо от 8000m. Българското участие беше реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на младежта и спорта.

Подробна информация за експедицията към К2 през 2005 г. може да намерите тук: http://www.climbingguidebg.com/index.php?module=Pages&type=user&func=display&pageid=8

На следващия ден след като слязох от Броуд пик (8047m) развалихме базовия лагер, сбогувах се с Иван Томов и Младен Данков, те поеха надолу към Скарду, а аз тръгнах нагоре по ледника към подножието на К2. След само един ден почивка, заедно с четирима поляци и един италианец тръгнахме да катерим по реброто Абруци. Оттам преминава маршрута, по който италианците Лино Лачедели и Акиле Компаньони изкачват върха през 1954 г. Бях отлично аклиматизиран и от базовия лагер стигнах направо до Лагер 2 (6200m). Следващите два дни продължихме да напредваме в лошо време през скални отвеси и стръмни ледени полета. На третия ден стигнахме в щурмовия Лагер 4 (8000m). От базовия лагер казаха на поляците по радиостанцията, че до обяд на следващия ден ще имаме „прозорец“ от хубаво време. Значи имахме шанс за изкачване!

През нощта на 31.07.2014 г. тръгнахме в атака. Беше спокойно и тихо, но много студено. Катерихме на светлината на челниците си. Още по тъмно преминах през най-трудния участък от маршрута – т.нар. Гърло на бутилката (Bottleneck). Първите слънчеви лъчи ме огряха на стръмния предвърхов купол някъде към 4:30ч сутринта. Отдавна бях изпреварил всички останали и бързо набирах височина. В 9:11 ч. бях на 8611 метра! Точно 60 години след първото изкачване от италианците. Триумф, който бях чакал 9 години, след неуспешния ни опит през 2005 г. Духаше вятър със скорост над 70 км/ч и заглушаваше всичко. Направих много панорамни снимки и след близо час прекаран на върха поех надолу. Някъде в Bottleneck-а изведнъж вятърът довя облаци, постепенно всичко се сгъсти и стана пълен white-out. Това е ситуация, при която всичко около теб става бяло, хоризонта и небето се сливат, уж слизаш, но в един момент загубваш представа накъде точно вървиш и падаш. Лагер 4 се намира по средата на гигантски склон без никакви ориентири в радиус от поне 500 метра. Усетих,че без помощ няма да се оправя. Включих GPS режима на часовника и след минута вече имах посока и точно разстояние до палатката. Отдъхнах си. Спъвайки се и падайки многократно от загуба на представа за посока, аз все пак губех височина, но сигурно спазвах посоката към лагера. И така само след 40 минути малката ми палатка изведнъж изплува като спасителен остров пред мен. Същият ден слязох до Лагер 3, преспах и на другия ден след тежко и уморително слизане в буря успях да стигна до базовия лагер.

С изкачването си на три осемхилядника за 72 дни (от 20.05 до 31.07.2014), станах един от 35-мата в историята на алпинизма, които бяха успели да реализират подобен хеттрик. България стана 16-тата нация, която излъчва алпинист, който изкачва три 8000+ върха за под 100 дни.

Експедициите 3х8000 през 2014 г. бяха възможни благодарение подкрепата на: