Пик Ленин 2014 - Клуб Вертикален Свят

До Ленин и надолу

Стефан Стоянов (СК Вертикален свят)

След изкачванията на Монблан (4810 м) и Арарат (5136 м) в рамките на около месец през 2013 г. – съответно края на юли и началото на септември – бях решил, че е време да си поставя по сериозна цел. Както се казва – апетитът идва с яденето (и си отива с височината 🙂 ). Още докато бяхме във Франция започнаха планове за следващия връх – логичният кандидат беше първенецът на Европа – Елбрус – със своите 5642 м, той е само малко по-висок от изкачения преди дни Монблан. Тошко подметна нещо и за Ленин, беше ходил там няколко години по-рано, без да успее да стигне до върха по редица причини. Идеята ми се стори както примамлива, така и нереална, но всички говореха с много ентусиазъм за една такава евентуална експедиция. Ленин има славата на “лесен” (според някои и най-лесния) седемхилядник, доколкото може да е лесно на тази височина, а именно 7134 м. Неочакван шанс получих един месец по-късно да участвам в групата за традиционното изкачване на Арарат, още малко височинен опит за мен. След него реших, че ще си почина малко, тъй като освен красивите гледки, височините носят и главоболие – буквално :). Наблегнах на спортното катерене и работата.

Така неусетно се стигна до края на годината, когато отново се срещнахме с Борис (също член на СК Вертикален свят) и Тошко, с които бяхме заедно на Монблан. Този път разговорите започнаха да стават по-сериозни – а целта също беше вече избрана – пик Ленин. Възможността да участвам в истинска експедиция бързо завладя съзнанието ми, редовно прочитах по нещо за върха, начинанието ту ми се струваше лесно, ту невъзможно. Когато си взехме самолетните билети от Истанбул до Ош през пролетта, вече ми стана ясно, че ще се ходи и нещата са сериозни. Още в началото на зимата бях започнал да бягам по 7-8 км, 2-3 пъти седмично. От време на време правехме преходи из Витоша и други планини с приятели, но като цяло предпочитах да използвам хубавите дни за катерене – доста повече ми харесва от ходенето. В края на април направих и първото за сезона бързо изкачване под Драгалевския лифт – времето за изкачване беше сходно с миналогодишните ми постижения – явно и без да ходя редовно формата ми е все една и съща. Междувременно нещата около експедицията започват да се изчистват – получихме визи от консула на Киргизстан в Германия, в групата се включи и четвърти човек – Богдан, той вече имаше 3 изкачвания на Ленин и още редица върхове в Памир и други планини – безспорно най-опитният измежду нас. Под лифта започнах да ходя по-често – 2-3 пъти седмично след работа. Скоро започна да ми омръзва, пък и бързото изкачване си беше чист мазохизъм, но в моментите, в които ми беше най-гадно си представях Ленин и продължавах до края. Дългите походи в планината през съботите и неделите ги пренебрегвах за сметка на катеренето на скали, имаше още време до 9-ти юли – датата на заминаването. Успокоявах се с мисълта, че си взех колело и карах по 20 км на ден до работа и обратно. Около средата на юни, след нелепо падане от 30-40 см при катерене на боулдъри в залата си навехнах глезена – това беше краят на подготовката за експедицията, но така или иначе мислех да си почина 1-2 седмици преди заминаването – е, събраха се малко повече. Единствено в края на юни успяхме да се качим да спим на Мусала, аз ползвах лифта и след това за рекордно (бавно :)) време до горе – пазех си глезена, защото повторна контузия щеше да означава край на мечтите. Малко странно, но за първи път чувствах някакво замайване на 2925 м. С бай Жоро гледахме Бразилия – Чили, осминафинал на световното, добре, че на върха има телевизор :). С наближаването на датата на заминаване, спокойствието започва да отстъпва място на леки съмнения и възбуда.

ден 1 (9. юли) – След като предишните дни бяхме приготвили багажа – по около 40 кг на човек – всичко за тръгването беше готово. В 8:15 съм на мястото на срещата – няма никого. Сетих се, че съм забравил логото на клуба (СК “Вертикален свят”) в нас, което Дойчин ми даде няколко дни по-рано, заедно с полезни съвети и наставления. Изтичах до нас да го взема – имах намерения да се снимам с него, в случай, че стигна до върха. Багажът е нареден като пъзел в колата, малко след 9 потегляме от София в посока към Истанбул. От България си носим луканки, суджуци и сирене, тъй като в Киргизстан нямат точно такива храни, останалата храна ще си я вземем от там. Няма проблеми на границата с Турция и преди 17:00 вече сме на летище Кемал Ататюрк – оказа се, че полетът ще закъснее с 2 часа – вместо 20:10 се очаква да е в 22:10. В свободното време опаковахме здраво денковете и раниците в найлони, чекирахме се и след още доста чакане стана време да излитаме, това щеше да бъде и първият ми полет със самолет. В самолетът – нямаше телевизор, както се надявах предварително, в резултат, на което пропуснах втория полуфинал на световното. Преживяването беше гарнирано с комерсиална западна музика, блудкави сериали на едно малко екранче и малки порции за вечеря. За раницата ми с ръчния багаж нямаше място и затова ми се пречеше в краката, пробвах различни пози за спане на седалката с частичен успех.

ден 2 (10. юли) – По зазоряване кацаме в Ош, в часово отношение там са с 3 часа напред. Багажът от самолета се разтоварва в един ЗИЛ – тук няма конвейери. От самолета слиза и една група от 16 словаци – всички с тениски с надпис Lenin Expedition 2014 – има и други ентусиасти като нас. От летището ни карат до хотелче на агенцията, която ще ползваме по време на експедицията (в крайна сметка се спряхме на пакет с храна и техни палатки на базов лагер и на първи лагер, за височинните лагери щяхме да разчитаме на собствени сили). В хотела получавам частично възмездие за предната вечер – дават Аржентина – Нидерландия на запис, но вече знаех изходът на мача, пък и трябваше да ходим на пазар за храна – пропускам дузпите :(. Обменяме малко от местната валута (сом) и продължаваме към пазара. Какъв пазар само! Прах, кал, мръсотия. Доста от стоките са на земята, по тесните алеи минават коли, каруци, привидно цари хаос. Впечатление правят марковите стоки – Pama, Adibas и т. н., но това е очаквано, предвид съседството с Китай. Картинката се допълва от заварчик без маска, притичващ пред една аптека плъх, както и местен маниак, който траверсира по една тухлена стена над реката, за да стигне до кафене. По улиците изглежда не се спазват правила за движение, ако има такива, използват се предимно жестове и клаксони. Закупуваме си карта за разговори от местна компания и към 12:30, след като натоварихме целият багаж в един бус Мерцедес, потегляме към базовия лагер. Около 300 км асфалтов път, на места доста неравен, последвани от интересен черен път. Още в началото става ясно, че пътуването ще е с доста друсане – шофьорът въобще не жали немското возило. Растителността постепенно се изменя – в близост до Ош е зелено и има доста дървета, но с отиването на юг и покачване на височината пейзажът става полупустинен. Край пътя често се виждат юрти, някои със западна кола пред тях. Голяма част от киргизите все още водят номадски начин на живот, изкарват прехраната си като гледат животни. Преди да тръгнем по черния път минаваме над една голяма река и от там нататък става забавно. Микробусът се движи сравнително бързо по неравния път, всички вътре летят в различни посоки. Тошко с голямо усърдие придържаше една диня на седалката до него. В крайна сметка динята пострада при едно падане, но в последствие беше изядена. Пристигаме след 18:00 в базовия лагер и започваме да се оглеждаме за върха, разходихме сме и вечеряхме. Достатъчно емоции и преживявания за днес.

Пазарът в Ош

ден 3 (11. юли) Решихме да потеглим с известно количество багаж за лагер 1, тъй като след 2 дни трябваше да се разплащаме с агенцията на базов лагер. Събраха се около 12-13 kg и към обяд поехме на път. И преди бях спал на височина близка до тази на лагер 1 (на Арарат предната година) и тогава не усетих нищо. По пътя се откриваха нови и нови красиви гледки, минахме Лукова поляна, Превала на пътешествениците (около 4200 m), видяхме и няколко мармота. За кратко ни валя суграшица, в началото това бяха критериите ми за лошо време. Пътеката представлява редица изкачвания и спускания – общо 11 km от базов лагер до лагер 1. Малко преди лагер 1 стигнахме до една река, вече беше следобед. Известно време търсихме брод, умувахме как да минем, а едни коняри напираха да ни прекарат. Борис прегази, а другите в крайна сметка склонихме да ни вземат, грабнаха ми раницата, а аз доста нескопосано се качих на коня. 5 м през реката за 5$, но пък е интересно преживяване и ги прежалих. Малко след реката застигнахме един руснак, който също като нас беше решил да си носи всичко сам, но с разликата, че не ползваше и услугите на агенции, казваше се Артьом. Някъде по това време започнах да изпитвам известна загуба на апетит и умора, която бързо се засилваше с приближаване до лагера. Там стигаме точно за вечеря, а аз вече едвам се влачех. С известни усилия хапвам малко, умишлено се насилвам – трябва да се яде, но това неприятно чувство ми е познато и от преди. Единствено искам да си легна в палатката. През нощта не мога да спя кой знае колко, донякъде защото бях и с дебелия чувал – беше много топло. Аклиматизацията е доста неприятен процес, пък и ние като че ли поизбързахме с идването на лагер 1. Докато се въртя в спалния чувал, се чудя за къде съм тръгнал, след като още на 4400 m се чувствам смазан. Дори ми минават мисли да се откажа от ходенето по планините като цяло :). В крайна сметка това се оказа най-тежката ми нощ за цялата експедиция.

ден 4 (12. юли) Сутринта реших да пийна малко вода, устата ми беше пресъхнала през нощта. Голяма грешка. Веднага ми стана лошо, като на всичкото отгоре ми протече и кръв от носа, но това ми се е случвало и на ниско. Борис ме успокоява, че всичко е в реда на нещата, аз си повтарях същото и даже успях да подремна малко на зазоряване. Закуската също не ми понесе и така се понесох към базов лагер като призрак, без багаж. Всяко изкачване ми се струваше доста стръмно, задъхвах се, пък и не бях ял от вчера. Доста бавно стигаме до долу, като чак там започвам да се чувствам добре, връща ми се и апетитът – до вечерта съм като нов.

ден 5 (13. юли) Този ден решихме, че ще е за почивка и кратки разходки покрай лагера. Скуката е преборена благодарение на Тошко – даде ми една книжка – “Свирепа арена” от Джо Таскър. Докато чета книгата си давам сметка колко по-трудна може да бъде една експедиция – хората са прекарвали седмици наред сами по стена, висейки докато спят, с ограничено количество храна и въпреки несгодите са успявали. Донякъде се чувствам незначителен, четейки тези запленяващи разкази, бързо минавам главите и се надъхвам за предстоящото ни изкачване. Не се очертаваше да е толкова героично и нестандартно, но пък в крайна сметка ние бяхме главните герои.

ден 6 (14. юли) Отново поемаме към лагер 1, този път сме решили да изнесем останалия багаж нужен ни за изкачването. Разпределяме го горе-долу пропорционално на теглото си, раницата ми е около 22 кг, на Борис – гони 30. Вече сме аклиматизирани, но сега носим доста и пак сме сравнително бавни нагоре. До реката стигнахме по-късно от предния път, вече няма коне, пък и втори път нямах намерение да давам 5$. Реших да мина през водата с обувките, за да си пазя глезена. Последва цедене на обувки и чорапи и така няколко пъти докато се доберем до лагер 1, час по късно. Закъсняхме за вечеря, а и бяхме доста изморени от носенето, но поне вече височината не се усещаше. По принцип за лагер 2 се тръгва около 4-5 часа сутринта и затова преценихме, че нямаме достатъчно време за почивка, щяхме да останем тук на другия ден.

пик Ленин по залез, гледан от Л1

ден 7 (15. юли) След пълно бездействие сутринта, следобед се качваме на един връх в близост до лагера, висок около 4700-4800 м. Снимаме, оглеждаме и ледника, заедно с пътя до лагер 2, който минава през него. На вечеря ставаме свидетели на любопитен разговор. В палатката, където се храним, влиза един гид и започва да обяснява на една група:

– Утре ще се разходим до съседния връх, после ще се учите да си слагате котките. Следобед ще отидем до ледника да ви покажа как се спасява човек, паднал в цепка.

Така е тук, има всякакви хора.

ден 8 (16. юли) Вятърът плющи по стените на палатката, струва ми се, че вали и сняг. Часът е 3:20, ставаме за закуска. Когато излязох от палатката се оказа, че времето не е толкова лошо, колкото изглеждаше от вътре. Хапнахме добре, доприготвихме багажа, но докато всички са готови става чак 7:30. По равната част на ледника прескачаме първите цепки, до началото на изкачването стигаме за около час – нашият лагер е най-далеч. Следва кратка почивка и слагане на котки. В началото тръгнахме без да се връзваме по двама. Прескачаме още цепки, на местата, където са по-широки има оставени дървени дъски за преминаване. Като цяло ми е забавно и се чувствам добре, но на стръмните участъци усещам тежестта на раницата – пак е 12-13 кг. Решихме, че рискът не е оправдан и се вързахме. Докато правим кратки почивки и хапваме по-малко се обръщам към лагер 1. Вече сме набрали височина и гледката е страхотна – под нас се простира ледникът Ленин. Такива гледки оправдават всички страдания. Направих грешката да не си взема шапката за слънце, както и никакви светли дрехи. С черно яке и черна качулка се пържех като грешен дявол на слънцето, бавно качвайки се нагоре. Тук някъде, на 5137 м, си подобрих и височинния рекорд. Напредваме все по-бавно и докато достигнем до частта от маршрута, наречена Тигана, вече сме напълно изтощени и се просваме на снега. Вече мислехме да разпънем палатка на това място, но след като хапнахме луканка и сладки неща, решихме да продължим, до официалното място за лагер, което се виждаше от нашата позиция. Стигнахме привечер, времето започна да се разваля, прехвърчаше сняг, имаше мъгла, стана студено. Словаците ни услужиха с една лопата и лавинна сонда, за да приготвим по-бързо място за двете палатки. Разпънах една рейка, оставих я на земята и за миг тя се хлъзна надолу. Докато тичам след нея, изведнъж единият ми крак пропадна – цепка, прикрита от снега. Полека изпълзях, като си прибрах и рейката. Този път ми се размина. Въобще около лагера имаше доста цепки, някои, от които бяха покрити със сняг и се появиха едва към края на престоя ни в планината. Отново не съм много гладен, но съм по-добре в сравнение с първата вечер на лагер 1.

ден 9 (17. юли) През нощта духа доста силен вятър, което пречеше на съня. Сутринта пак се чувствах доста отпаднал и само лежах. Отново си мисля, че нямам шансове за върха, чудя се и защо се подлагам на това въобще. Следобед се поосвестихме, изядохме консервите, които си бяхме взели. Разходихме сме малко над лагера, имахме и намерения да сготвим нещо за вечеря, но времето пак се развали и си останахме по палатките да ядем каквото има. Снегът се засили и се наложи да излизам да чистя палатката и около нея.

ден 10 (18. юли) Ставаме, закусваме, приготвяме багажа. Вече ни става навик да тръгваме късно – чак в 13:45. Отново е много топло, няма вятър, затъваме в снега и се свличаме по стръмния участък над лагер 2. Багажът пак тежи, тъй като носим палатки, храна и гориво за лагер 3. На около 5700 м. времето рязко започна да се влошава. Както беше слънчево и тихо, излезе вятър, спусна се мъгла и започна да вали сняг. Това ни принуди да разпънем палатките преди да сме стигнали до връх Разделни, (около 6150 м.), където се намира лагер 3. На около 5900 м. видяхме две разпънати палатки, както и още няколко свободни площадки. От едната палатка изскочи един човек, беше Артьом, когото бяхме срещнали по пътя към лагер 1. Поприказвах малко с него, той дошъл направо от лагер 1 до тук, след което разпънахме една от нашите палатки. Хапнахме, починахме си малко, набутани като в дядовата ръкавичка, след което по тъмно разпънахме и втората палатка. Чувствах се доста добре, този път пък на Борис му беше зле. За другия ден правех планове да се качим до лагер 3 и да разпънем палатка, да оставим храната и газта, след което да слезем до лагер 1.

ден 11 (19. юли) През нощта се будих няколко пъти, имах леко главоболие за първи път от началото на експедицията, но се оправи след като пих вода. Станах рано с мисълта, че ще ходим до лагер 3. Борис все още не се чувстваше добре и тръгна надолу. Докато събирахме едната палатка се разсеях за миг и тя полетя, понесена от вятъра. За щастие се насочи към пътеката, по която минаваха хора, отиващи до лагер 3 – задържаха я. Но след този инцидент се разколебахме малко, сметнахме че и времето няма да ни стигне да се качим до Разделни и после да слезем до лагер 1. Затова укрепихме едната палатка на 5900 м., оставихме екипировката и храната, които бяха предвидени за лагер 3 и поехме надолу. Макар че отново затъвахме, се движех доста по-бързо и за около час се спуснах до лагер 2. Последва кратка почивка и ядене, към 16:30 тръгнахме надолу. Когато стигнахме равната част от ледника загубихме пътеката през него, но в крайна сметка към 19:30 се добрахме до лагер 1 и веднага се наредихме за вечеря.

ден 12 (20. юли) Днес слизаме към базов лагер, за да починем 2-3 дни. До реката стигаме сутринта, когато все още е възможно да се прескочи от камък на камък. Това не пречи на конярите да предлагат услугите си, а те го правят доста настойчиво. Но и ние също толкова настойчиво им отказваме. По пътя надолу сме бързи, Борис снима ожесточено, дори японски турист би му завидял 🙂 Мармотите продължават да следят какво се случва на Превала на пътешествениците. Ние сме им интересни, както и те на нас. В базов лагер сме за обяд. Там научваме и неприятни новини – един украинец е починал на лагер 3, може би от проблеми със сърцето, един испанец пък си счупил кракът на около 6800 м., имал и измръзвания, но го бяха спасили. Така е в планината, рисковете са реални, но щом сме тук, значи сме се примирили с тези опасности.

ден 13 (21. юли) Ден за почивка на базов лагер. Довърших си книгата, много впечатляващи истории, препоръчвам я. Денят минава в мързелуване и поглъщане на големи количества храна. Особено много върви майонезата и вече започват да ме гледат подозрително.

ден 14 (22. юли) Още един ден за отдих. Вече нямам какво да чета и затова с Борис се разходихме около лагерите, снимахме цветя и каквото друго интересно има. Видяхме доста еделвайси – почти навсякъде са. Привечер решаваме каква храна ще вземем като допълнение за нагоре.

ден 15 (23. юли) Този път тръгваме веднага след закуска за лагер 1. Реката пак е доста пълноводна, но нито ми се дават 5$, нито искам пак да си намокря обувките. Решението е просто – събувам ги, хвърлям ги на другия бряг и минавам. Водата е доста студена и бързо спирам да си усещам краката, но поне разстоянието е малко. Успешно прегазване. Обядваме и имаме доста време за почивка преди утрешното тръгване за лагер 2. Докато разпределяме храната за височинните лагери, надникнах в съседната палатка – един сингапурец и един индиец вадят от кашонче чисто нови височинни обувки и шалтета, още опаковани в найлон и с етикети. Къде попаднах!?

ден 16 (24. юли) Отново се чува как вятърът вие навън. Пак е 3:20 сутринта. Стандартна процедура – закуска, стягаме багажа и потегляме. Този път се разбрахме да се движим по двама, тръгвайки кой когато иска. Ние с Борис тръгнахме преди 5:00 този път, тъй като не искахме да се излагаме на силното обедно слънце и да затъваме в снега. Бяхме си взели поука от предното качване до лагер 2. Хапвахме и повече по време на пътя. Тошко и Богдан са тръгнали към 7:30. Този път се движим доста по-бързо, а и условията рано сутрин наистина са много по-добри. Преди обяд сме на лагер 2, разпъваме втората палатка, хапваме и се отдаваме на почивка. Топим и сняг, хубаво е водата да се преварява на лагер 2, тъй като е доста мръсно там. Площадката под палатката е доста крива, но ни мързи да я заравняваме и затова легнахме направо, което се отрази негативно на съня ни. В крайна сметка открих поза, в която избягвам повечето неравности и заспах.

ден 17 (25. юли) Пак се разбрахме с Тошко и Богдан да тръгнем преди тях, щяхме да вземем палатката от лагер 2 и да си я занесем до Разделни, а те щяха да съберат тази, която укрепихме на 5900 м, както и храната в нея. По пътя за малко спряхме в нея, да хапнем и да починем, после продължихме нагоре. Гледките стават все по-красиви. На Разделни едни руснаци ни освободиха площадка, бяха качили върха и слизаха към лагер 2. Чувствах се много добре, питахме гидовете за времето и се очакваше да е подходящо за атака на другия ден. В този момент бях почти сигурен, че ще успея, всичко изглеждаше перфектно. Разходихме се малко нататък, на юг се откри прекрасна гледка към Памир, вече на територията на Таджикистан. Тошко и Богдан пристигнаха по-късно. Вечеряхме добре, приготвих си и раницата за върха. Дочух позната мелодия от съседната палатка – Queen – The Show Must Go On, една от любимите ми песни на любимата банда. Приех го за добър знак и си легнах спокоен 🙂

пик Ленин, гледан от Л3

ден 18 (26. юли) Денят на истината, или поне така си мислех докато ставам. Звучеше така, сякаш вятърът е силен. Отвън дочувам французите да питат своя гид дали ще пробват да се качват, а той им отговаря, че това за него не е вятър и времето е перфектно. Значи е перфектно и за нас. В 3:30 сутринта е сравнително хладно в палатка, пада и скреж от стените. Не обръщам внимание и хапвам овесени ядки. Следва обличане на всички дрехи, които имам, слагане на гети, котки и т. н. Трябваше да тръгнем към 4:00, но стана чак 5:00. Още в началото започвам да се бавя, заради дребни неща – не съм си закопчал пухенката, а духа вятър, свалям ръкавиците да вдигна ципът. Вървя още малко, но трябва да си вдигна качулката на пухенката, свалям ръкавиците и я вдигам. Отделно с двата чифта ръкавици не ми е удобно да си държа щеките. После ми се допи вода, свалям ръкавиците да пия вода. Бях решил да си сложа и балаклавата, по принцип не нося, но реших, че ще ми пази главата от вятъра, но всъщност повече ми пречеше да дишам – свалям ръкавиците …

После дойде изгрева, а очилата са в раницата. РЪКАВИЦИТЕ! Докато се занимавам с такива неща, явно съм си нарушил темпото – правех по 10 крачки бързо и спирах да почивам. На около 6300 м сякаш ми наляха олово в краката, движението нагоре стана доста мъчно. Започнаха да ме обземат съмнения, но пъплех нагоре. След още малко ми стана ясно, че няма да стане така. До върха са 800 м. денивелация и доста ходене по равно – никакъв шанс. Дадох на Борис радиостанцията и му казах, че слизам. Той каза, че има сили и продължи нагоре. Не беше хубаво, че се разделяме, но и двамата решихме, че ще се оправим сами. Започнах да слизам, за първи път ми беше трудно да вървя надолу. Лагер 3 се намира на връх Разделни и от там има слизане около 100 м, след което започва изкачването към върха. На връщане от върха това слизане се превръща в изкачване. Може би най-бавните 100 м. в живота ми. Около час и половина се влачих нагоре докато най-накрая се добрах до палатката. Видях Тошко и Богдан, изглеждаше, че щяха да тръгват нагоре. Махнах им преди да вляза в палатката, но никой не дойде. После се оказа, че са ме видели, но не са ме познали – бях се маскирал доста добре 🙂 Вече в палатката легнах и съм заспал. Когато се събудих към обяд се чувствах по-добре физически, но започнаха да ме налягат тежки мисли. Всичко изглеждаше толкова добре вчера, не знаех какво се е объркало. Може би просто това не е силата ми или пък тренировките не бяха достатъчни. По прогнози от предишни дни, времето щеше да се разваля утре. Дали не бях пропуснал шанса си да се кача на Ленин? Тази мисъл ме депресираше, но нямаше какво да направя вече. Стоях си сам в палатката и си мислех. Имах обаче надежда, че и утре времето ще е що-годе добро, реших да хапна и да почина за евентуален нов опит. Стопих и малко вода, поне да съм полезен с нещо на другите. По някое време се върнаха Тошко и Богдан, бяха стигнали до платото на 6400 м. и решили да се върнат, вятърът бил доста силен. Междувременно дочух едни украинци да си говорят, че ще тръгват на другия ден. Двама руснаци имаха същите планове. Питах ги за прогноза и казаха, че се очаква времето да е подобно на днешния ден. Надеждата е жива! Часовете минаваха, а Борис още го нямаше. Гледах през входа на палатката слизащите, но той не беше сред тях. Малко преди 19:00 го посрещнах на 50 м от лагера – беше успял да качи върха към 14:30 и се връщаше уморен. Имахме един човек на върха и експедицията вече имаше частичен успех. Това ме успокои донякъде, но също така се мотивирах допълнително да се кача на другия ден.

ден 19 (27. юли) Всичко започна по същия начин, както предния ден – вятър, студ, ставане в 3:30, този път закуската беше луканка със сухари и малко чесън 🙂 Оправих се бързо и малко след 4:00 тръгнах сам по познатата пътека към върха. Този път си нагласих всичко при тръгването, за да не се повтаря вчерашната драма. Тръгнах бавно, задминавахме ме някакви хора, но не им обръщах внимание, с темпото, с което вървях не се налагаше да спирам за почивки постоянно. Този път се чувствах добре и имах време да се любувам на зрелищните гледки, които се откриваха пред мен. Изгревът беше особено красив, в далечината се виждаха върховете Комунизъм и Корженевская, другите два седемхилядника на Памир, “запалени” от първите лъчи на слънцето.

Не извадих фотоапарата да снимам, защото беше на топло в пухенката и трябваше да махам ръкавиците, с две дума – домързя ме 🙂 Който иска да гледа това зрелище, най-добре да отиде на живо, няма да съжалява. Заради такива моменти обичам да ходя в планината и донякъде дават отговор на въпроса “Защо?”. Но върхът беше там, исках да стигна до края след всички тези премеждия и мъки. А за да стигнеш до горе се искат търпение и воля, наред с физическите сили. През цялото време, не само в деня на качването, но и при движението между лагерите, и докато лежах, останал без сили, си повтарях, че ми трябва търпение и нещата ще се наредят. Битката за върха беше по-скоро психическа, отколкото физическа. Доста силни групи се бяха отказали преди да стигнат до крайната цел, на някой им омръзва ходенето, други решават, че вятърът е прекалено силен.

Въпрос на лично мнение и опит – всеки сам преценява къде е границата. Обратно към изкачването. Когато излязох на платото на 6400 м, вятърът утихна и си свалих пухенката, беше сравнително топло. Придвижването по равно става доста по-бързо, към 10:00 часа бях в основата на “Ножа” – стръмен участък, имаше и опънат парапет, но реших да не го ползвам, макар че вятърът беше доста силен и на моменти ме вадеше от равновесие. Отново сложих пухенката. Към върха дори не си взех пикела, щеше само да ми тежи, щеките се оказаха достатъчни за този връх. После отново равни участъци и малки изкачвания. Вече мислех, че съм близо до върха, беше към 12:00, питах някои от слизащите колко остава. “Около два часа”, отвърнаха те. Два часа!? Още два часа? Вече ходех от 8 часа и с този отговор сякаш ми удариха шамар. Какво да се прави, трябва търпение. Чувствах, че още имам сили и продължих.

В далечината видях да се качват двама души, постепенно започнах да ги настигам. Гледам едно хълмче, качвам се и след него се появява друго хълмче. Вече спрях да си гледам часовника, просто вървях, вървях … По едно време гледам едни флагчета, това трябва да е върха, най-после. Вече бях съвсем близо зад другите двама, появи се и четвърти човек. Точно преди върха ги изпреварих героично – те правят една крачка, аз – две 🙂 Оказаха се двама иранци. В 14:22 стъпих на заветните 7134 м! Всички тренировки, мъки, страдания, лишения се отплатиха в този момент. Вятърът беше доста силен, отместваше ми раницата от земята. Вече стъпил на върха, започнах машинално да изпълнявам – първо снимки със знамето, с логото на клуба, оставих една картичка, дадена ми от един съученик 2 месеца по-рано, общи снимки. Точно преди да тръгна се сетих да събера и шепа камъни, да има да раздавам като се върна. След 20 мин прекарани на върха, реших, че е време да тръгвам надолу, имаше доста път, а се очакваше и времето да се разваля. За времето, което бях горе, един човек успя да изкопае около 50 см дупка и да си разпъне палатката на 10 м от върха . Всякакви хора има, аз едвам се движа, а той копае енергично. Подминах с безразличие 🙂 Надолу се движех значително по-бързо, към 15:10 срещнах Богдан, който се качваше и му казах, че има още около 2 часа до върха. И той имаше сили и каза, че продължава, пожелах му успех и поех надолу. На моменти спирах за кратки почивки и усещах, че се унасям в дрямка, при което веднага ставах, за да продължа надолу.

Заспиването на тази височина не е желателно, тъй като може да се проточи безкрайно. Направих и няколко снимки, макар че не ми се занимаваше, но нали трябва да има нещо за спомен. Към края на слизането умората ставаше все по-голяма. И точно тогава следват онези 100 м изкачване до лагера … Ох, не пак! На склона има две пъртини – гледам отляво един руснак, също видимо поизморен. Правя 10 крачки и се отпускам на щеките, после в ляво той прави 10 крачки и се отпуска на щеките. И така до горе, двамата сме жалка картинка. След 18:00, повече от 14 часа след като напуснах палатката, отново се добирам до нея – доста уморен, но доволен, че издържах до края. Хапвам и лягам, в просъница чувам гласът на Богдан, но не знам дали сънувам или се е върнал наистина. После става ясно, че и той се качил успешно (четвъртото му достигане до върха) и се е прибрал към 22:00. Вече се отпускам, експедицията е успешна и си представям лежерно слизане на другия ден. Заспивам спокоен.

Върхът и невероятната гледка на юг към Памир

ден 20 (28. юли) Сутринта ме събужда вятъра, който блъска палатката ни. Изглежда, че е доста по-силен от вчерашния. Подавам си носа на входа, а отвън върхът е забулен в облаци и мъгла, прехвърча сняг, вятърът вие яростно. В този момент забелязвам няколко точки в далечината да се качват или слизат от върха. В първия момент си помислих, че са луди – в такова време … Тогава покрай палатката мина човек с номер на гърба, палейки цигара – явно в момента се провежда традиционното вече изкачване на връх Ленин. Прибираме багажа докато сме по палатките, но накрая идва ред и на самите тях. Вятър, студ, снегът пълни дрехите и раниците ни докато събираме двете палатки, после бързо тръгваме надолу с надеждата на лагер 2 да е по-добре. И наистина, тъй като той е по-закътан, там е по-спокойно. Но преди да започнем да събираме палатката започна да вали сняг. Както и да е, ще издържим още малко. Надолу към лагер 1 сме бавни, донякъде заради умората, а и багажът стана доста. По тъмно вече прекосяваме последните метри от ледника и стигаме в лагер 1, където ни чака вечеря.

ден 21 (29. юли) Силният вятър ме буди често, но се чувствам сигурен в голямата палатка. На сутринта ставам и като излязох навън, лагерът ми се стори променен. Наистина, оказа се, че през нощта са паднали около 30 палатки, нашата като по чудо беше оцеляла. Нищо не е свършило докато не се върнем в България 🙂 Тъпчем раниците с всичко, което е останало и потегляме надолу. На реката винаги е интересно. Пак е доста буйна, но вече имам опит – ще газим. Свалям обувките и както съм с раницата на гръб хвърлям едната към другия бряг. За мой ужас виждам как обувката описва странна траектория и цопва във водата точно до брега. При това започва да се клатушка като лодка на пристан и да се пълни вода. Решавам бързо да хвърля втората обувка и да отида да спасявам първата. Какъв точен мерник! Втората удря първата и отскача, по-лошото е, че тръгва по-течението на реката. За миг си представям как ходя още 9-10 км бос до базов лагер и на бегом нагазвам във водата да я гоня. Неприятно изживяване с 20-килограмова раница на гръб, пропаднах в някаква дупка, заля ме водата, но в крайна сметка докопах обувката. След като си прибрах и другата, която все така се кандилкаше до брега, започна познатата операция по цедене на чорапи и обувки. До базов лагер почти изсъхнаха 🙂 Вечерта получихме подаръци за успешното изкачване – сертификат и тениска, а после и бутилка киргизски коняк.

ден 22 (30. юли) Чакаме микробус да дойде да ни вземе от базов лагер, полетът ни беше рано сутринта на другия ден. Возилото идва чак към 18:00, засякохме пристигаща група от македонци, сърби и един българин. Говорихме набързо, пожелахме им успех и потеглихме. Бусчето доста се препълни с багаж, но поне шофьорът го щадеше повече. След известни обърквания в Ош, най-накрая се озовахме на летището.

ден 23 (31. юли) Следва опаковане на багажа в чували и размотаване из летището. Отново засякохме нашите приятели от Словакия, бяха се качили 8 от общо 16 човека на върха, вятърът достигал до над 70 км/ч. В самолета мястото ми е до пътеката, възрастната двойка до мен направо ми скъса нервите. Всеки става по 4 (четири) пъти по време на 4-часовия полет, казват ‘Сори’ и се усмихват лукаво, не пропуснаха да се оплачат и от храната. В Истанбул ни гледат странно докато отиваме към метрото с всичкия багаж. Полицаят на входа ни пусна от една странична вратичка срещу 15 лири, 5 задържа за себе си, останалото за метрото … В автобуса за София сме точно зад шофьора, има климатик, въобще идилия. На границата не се бавим много. Малко след Хасково на таблото светва червена лампа с надпис “STOP”. Слизаме от автобуса и гледаме шофьора – почти целият се е пъхнал в двигателя и бърника нещо. Времето минаваше и се оказа, че няма да дойде друг автобус да ни вземе, нямаше да дойде и автомонтьор. Някак си го докараха до Пловдив и казаха, че са до тук. Обадихме се да дойдат от София с кола да ни вземат. Когато натъпкахме багажника до горе, на земята останаха 4 раници и един денк. Вътре всеки беше затиснат с по нещо, като само шофьорът и човекът на задната дясна седалка можеха да слизат без чужда помощ. В София стигаме в 2 часа през нощта, най-после спокойно мога да кажа “Край”. Първото нещо, което направих сутринта е да си взема баничка и тутманик. Безценно!

Стефан Стоянов, август 2014

Експедицията се осъществи с помощта на:

Полезна информация:

Разходи:

услуга	цена (лв)	бележки
самолетен билет Истанбул – Ош – Истанбул	732
застраховка	103
виза – Киргизстан	120
агенция	1127	включва престой в техни палатки в БЛ и Л1, както и закуска, обяд, вечеря; тоалетна, баня, консултации за времето, ток (220V), вода (на БЛ, на Л1 понякога)
транспорт София – Истанбул – София	100
лекарства	105
храна	115	от България – сирене, луканка, суджук; от Ош – лепьошки (хляб, издържа доста, става твърд), консерви (свинско (тушонка?), боб с доматен сос, кубчета бульон, готови супи, бонбонки за смучене (има в БЛ и Л1), ядки (шам фъстък, бадеми, орехи, овесени ядки), сушени плодеве (сушени сливи, бели стафии, тъмни стафиди, фурми, кайсиите са твърди), сгущенка (кондензирано мляко), топено сирене (солено), кашкавал, спагети (инстантни), десерчета, шоколади, чесън, дини, ябълки, домати)
газ	23.5	от агенцията (6 евро на бутилка), пълните бутилки се продават обратно за 5 евро на бутилка

Общо: 2426 лв

Лагери:

БЛ	3600 m
Л1	4400 m
Л2	5350 m
Л3	6150 m