Арарат (5 165 м) 2000 г. - Клуб Вертикален Свят

Турция, Арарат (24.08-03.09.2000)

Боян П. Петров (СК Вертикален свят)

Материалът е публикуван и в web-страницата на ФБАК www.bac.netbg.com

Всички цени и данни се отнасят към Август ‘2000 г. Материалът дава обща представа за стигането до Догубаязит (Dogubayazit) и изкачването на Арарат.

Предварителни бележки
Турската федерация по алпинизъм (Turkiye Dagcilik Federasyonu) организира ежегодни международни изкачвания на най-високия връх в Турция – Голям Арарат (5137м, 5165м, ). Първа покана за участие в подобна проява пристига през есента на 1999г. и в края на октомври същата година Николай Петков (БАК) и Веселин Стефанов (Велико Търново) заминават за южната ни съседка. Поради редица причини (прясно навалял сняг, гъста мъгла и вятър) никой не успява да изкачи върха, въпреки упоритите опити.

Кратки сведения за върха
Араратският масив се намира в източна Турция, съвсем близо до границата с Армения и Иран. В геологично отношение масивът е късноплиоценски стратовулкан с триетажен строеж и е изграден от базалти и андезитобазалти. Двата близко разположени конусообразни върха, Голям (Buyuk Agri)- 5137м и Малък Арарат (Kucuk Agri)- 3925м са двата най-големи вулкана на Арменското плато. Връхните части на Големия Арарат над 5000м са вечно покрити със ледена шапка, от която във почти всички страни се спускат ледени езици, някои от които достигат до 4200м. Най-удобен от гледна точка на пътните връзки, комуникациите и безопасността е подходът от юг. Изходен пункт за изкачването е град Догубаязит, разположен на около 20км от основата на конуса. Обикновено с камиони или коли с висока проходимост се достига до към 2800м, откъдето започва пътеката за базовия лагер (Yesil kamp) разположен на 3200м.
Първите документирани сведения за изкачването на върха датират от 1829г, когато група ръководена от Frederic Parrot (Русия) успешно се изкачва на най-високата точка на Голям Арарат. Първото българско изкачване е осъществено от група на ТД „Алеко“- София през лятото на 1972г.
Друг интересен факт за върха са библейските данни, според които митичният Ноев ковчег засяда на върха в планината Арарат след спадането на водите, залели Земята по време на Големия потоп.

Организация на изкачването
След размяна на няколко факса с Турската федерация по алпинизъм в периода юли-август“ 2000г, се достигна до споразумението за участието на отбор от 10 български алпинисти, вместо предлагания първоначално състав от 4 души. Набирането на желаещите да вземат участие българи продължи около 1 месец, като от първоначално заявилите участие колеги, останаха едва неколцина и крайния състав на отбора бе сформиран няколко дена преди заминаването. Визите се извадиха без проблеми на 3 групи от посолството в София и от консулството в Бургас. Според изпратената ни програма за мероприятието, всички участници трябваше да се съберат в Ерзурум на 26.08.2000г.

Участници
1. Валерия Цолова (БАК)
2. Боян П. Петров (София)
3. Явор Асенов (Русе)
4. Тако Младенов (Пловдив)
5. Иван Павлов (Велико Търново)
6. Йордан Балканджиев (Велико Търново)
7. Веселин Стефанов (Велико Търново)
8. Диньо Томов (Сливен)
9. Георги Пеев (Сливен)
10. Димитър Райков (Сливен)
11. Николай ……………………. (Сливен)- не се води официален участник

Достигане до Догубаязит
Участниците от София, Русе и Пловдив отпътуваха на 24.08.2000 със автобус от София, а Иван Павлов и Йордан Балканджиев с влак от Велико Търново. Групата от Сливен беше заминала с автобус ден по-рано. Въпреки уговорените срещи не можахме да се засечем на огромната автогара в Истанбул (Yeni Otogar) и по собствена програма всички се насочихме към Ерзурум, където на сутринта на 26.08.2000 се събрахме целият български отбор без Веселин. За настаняване на участниците организаторите бяха избрали тризвездния хотел със звучното име „ORAL“. Ерзурум е сравнително голям град за тази част на страната и е разположен на около 1600м. Известен е като ски-център и пистите започват от връх Калайлъ Тепеси (Kalayli Tepesi) (3176м). Всеки от регистрираните участници получи плик с консерви, суха храна, 2 възпоменателни тениски, информационни материали за младата турска федерация и района на Арарат. В течение на целия ден пристигаха отбори от поканените федерации, като едни от по-забележителните участници бяха Владимир Шатаев и Дмитрий Москалев, с които не пропуснахме да се запознаем и обменим информация. Вечерта на същия ден се състоя официалното откриване на мероприятието и ни беше показан филм за изкачването на върха през юли същата година. На 27.08.2000 сутринта пристигна и Веселин и в 9 часа се натоварихме на 3 автобуса и след 4 часа пристигнахме в Догубаязит. Най-сетне видяхме върха, който ясно се откроява над околните равнини и по-ясно си представихме какво ни предстои. Отново бяхме настанени в тризвезден хотел (Grand Deraya). След обяд посетихме една от местните забележителности- „Исак паша сарай“. Това е феодален замък от XVII век разположен на ок. 6км от града и понастоящем се реставрира. В близките околности се бяха настанили шотландци и британци, които без особена цел от 2-3 години пътували по света с огромен камион, на който беше монтирана катерачна стена. Естествено, почти всеки се пробвахме по не особено трудната стеничка. Вечерта в хотела се появи и отборът от Азербайджан. Така, около 120 участника от 11 държави се събрахме в очакване на изкачването. Организаторите ни разпределиха в 4 групи в зависимост от възможностите на участниците. Нашият отбор беше в 4та група, което според Диньо трябваше да означава висока оценка за уменията ни.

Изкачването – 28 август 2000г.

В 9 часа сутринта се натоварихме на 3 камиона и потеглихме. Спряхме в едно поделение за командоси, откъдето към нас се присъединиха 3 военни Land Rover-a с ок. 10 войника и офицери, въоръжени с автомати и леки картечници. Конвоят беше по-скоро демонстрация на възможности и „мускули“ отколкото на жизнена необходимост, без която пребиваването ни в района беше в опасност. При всяко по-дълго спиране на камионите, войниците се разгъваха и заемаха положение за отбрана, ама май само те си знаеха от кого ни пазят…
След като се премине през две села, камионите започват да пъплят нагоре по склоновете на Арарат, като с нарастване на височината качествата на макадама намаляват. Въпреки претовареността на камионите, те все пак успяха да ни изкачат до към 2800м, където всички се разтоварихме. Там стана ясно, че Владимир Шатаев и Владимир Москвин (редактор на списание „Турист“) имат нередовни турски визи и трябваше да се върнат обратно за изясняване на случая. За съжаление те пропуснаха изкачването и на турска земя повече не ги видяхме.
В дълга индийска нишка ръководена от председателя на федерацията-организатор Mr. Alaatin Karaca (произнася се Алаатин Караджа) се заточихме нагоре. Времето беше ясно и хубаво и върхът се белееше на 2300м над нас.
Бяхме едни от първите, които пристигнаха в базовия лагер на височина 3200м. Разстоянието от камионите до лагера се взима за 1.30-2 часа. Лагерът е просторна тревиста поляна, през която в по-ранните месеци протича рекичка, но сега беше доста сухо. Оказа се, че река идваща от ледника има сравнително наблизо (15 мин), но поради разтворените в нея песъчинки трябват ок. 2-4 часа за утаяване. В рамките на 3-4 часа на поляната изникнаха около 50 палатки. За някои от нас мястото беше личен височинен рекорд, въпреки скромната височина. Огромната по територия Турция се намира в нашия часови пояс (+ 2 GMT), което в случая означаваше че слънцето залязваше към 18:15 часа и към 19ч. беше вече тъмно. Въпреки ранния за нас час налягахме и след кратки мохабети позаспахме.

29 август 2000г. – 1 година без Софи! Всички, които я познавахме си спомнихме за нея….

Българският отбор се събудихме първи и станахме към 6 часа. Към 7 вече бяхме събрали палатките и довършвахме закуската. Предстартово „риехме с копита“, но се оказа, че тръгването по програма е определено за 9 часа. Полежахме още 2 часа и най-накрая, Караджата поведе колоната. С Иван имахме бойната задача да сме сред първите, за да заемем хубави места за палатките в лагер 1. И двамата бяхме в добра форма и лесно следвахме ръководителя. В челната група се движехме заедно с 3ма турци и словенеца Митяй (Mitjai). С една почивка на 3700м, след точно 2 часа бяхме на мястото на лагера (4200м). След 4000м, тревата почти напълно изчезва и отстъпва място на сипеи и големи струпвания на гладки базалтови блокове. Места за палатки имаше, но хубавите не бяха толкова много. Всъщност възможности за лагеруване има на 2 заравнени тераси, разположени близко една до друга. Опънахме палатките и зачакахме другите като се радвахме на хубавото време. Водени от Диньо, който имаше най-голям височинен опит в нашата група, сливенци пристигнаха последни 3 часа след нас. Въпреки че взехме 1000м за сравнително кратко време, повечето от нас се чувствахме добре и прекарахме оставащите часове светло в почивка и мотаене из лагера. На 10 мин. от нас течеше река, която бе доста по-бистра, поради близостта на ледения език, от който изтича. Привечер ни дадоха инструкции за старта и движението на групите, както и ни показаха как да се движим по парапет, който се предвиждаше да бъде опънат на по-трудните участъци. Легнахме към 20часа, когато температурата на въздуха беше 4 0С.

30 август 2000г.
Най-сетна денят Х дойде! Горе-долу всички бяхме спали добре и към 4:30 часа се размърдахме. Температурата беше около нулата и от изток бавно започваше да просветлява. Беше определено за нас да тръгнем към 5:30 часа, но се оказа, че има закъснение от графика и предните групи бавно се източваха нагоре. Всички без Николай от Сливен се бяхме строили в редичка и чакахме. Имахме си за водач 64 годишния Исмет, който към 5:45ч. бавно ни поведе нагоре. Въпреки равномерното темпо което поддържахме, ние непрекъснато застигахме изоставащи от другите групи, на които явно лъскавата екипировка не им помагаше, дишаха тежко и в очите им се четеше желание за повръщане. Често спирахме и слънцето бавно ни огряваше и стопляше. Към 7:30часа задминахме 3та група и до 5000м почти не спряхме. Към 9:15ч. бяхме на върха на скалното ребро и в началото на ледника спряхме и сложихме котките. Духаше силен студен вятър, но времето беше чудно хубаво. Оттам аз тръгнах бързо нагоре и с изненада установих какво значи „труден“ терен, когато на 20 градусов наклон видях парапети. На 5050м се излиза на малко ледено плато, след което следва предвърховият склон, където също имаше фиксирани въжета. На върха забелязах ок. 20 човека, които изглеждаше да се бяха качили съвсем скоро. В 9:45 бях горе. Вятърът беше доста силен (ок. 80км/ч), но всички размахваха знамена и се опитваха да съобщят за успеха по мобилните си телефони, които в Турция не видях място където да нямат покритие. На самия връх има една паметна плоча и два забити метални пръта. На север имаше ниска облачност и Ереван не се виждаше. На северозапад ясно се виждаше град Игдир, а на юг планините северно от езерото Ван. В 10:15ч дойдоха и всички останали от българския отбор и си направихме групови снимки с националния флаг, доколкото беше възможно при ураганния вятър. Към 10:30ч бързо заслизахме надолу и скоро бяхме на скалите.
При слизането отново дисциплинирано следвахме водача си, който уверено ни водеше през лабиринта от базалтови блокове и дълги сипеи. Към 13ч всички бяхме в лагер 1 и започнахме да евакуираме лагера. В 15ч потеглихме групово надолу към базовия лагер и по-бързоходните към 16:15ч го достигнахме. Установихме, че местните жители бяха влизали в оставената от нас палатка, бяха изпили всичката ни резервна вода и бяха откраднали 2 джобни ножчета. Почти по тъмно пристигнаха и последните участници в изкачването. По наши наблюдения на върха се бяха качили ок. 90-100 човека, но май така и не се разбра кой точно е бил горе и кой е стигнал само донякъде.

31 август 2000г.
Станахме рано, но останалите бяха по-поспаливи от нас и пак чакахме докато се приготвят. Направихме групова снимка на всички участници, евакуирахме лагера и в дълга нишка заслизахме надолу. Около върха се струпваха облаци и времето май се разваляше. Два камиона ни чакаха и след като си качихме багажа и част от хората след 2 часа бяхме в равнината и след още половин час прашни и мръсни пристигнахме в Догубаязит. Настанихме се в същия хотел и след банята и обяда се разхождахме из малкото градче, където почти във всеки двор имаше по няколко тона гориво от Иран. В резултат, стандарта на хората в това затънтено иначе поселище беше по-висок и по улиците се движеха само нови коли от всякакви марки и модели.
Вечерта се състоя и заключителната церемония по закриването на проявата, където бяха раздадени отборни купи, лични стъклени сувенири и грамоти за участие. През последните дни бяхме показали добри възможности за комуникация и бяхме завързали връзки с почти всички свестни участници, повечето от които бяха представители на домакините. Набелязахме бъдещи катерачни обекти и планини за посещение в южната ни съседка. Междувременно времето се поразвали и вечерта дълго валя дъжд и святкаха гръмотевици.

Прибирането
Сутринта забелязахме, че падналият дъжд беше образувал снежна покривка над 3000м и склоновете на Арарат изглеждаха значително по-трудно превземаеми. Определено имахме късмет с времето, което беше благосклонно към организаторите и поради това цялото мероприятие премина без инциденти. На 1 септември 2000 към 10ч се натоварихме на 2 рейса и отпътувахме за Ерзурум. Сливенци продължиха пътешествието си към ез. Ван. В 14 часа бяхме в познатия ни вече град и веднага отидохме на автогарата и си запазихме места за Истанбул за автобус, който тръгваше в 20ч. Остатъка от времето прекарахме в култово битово заведение в центъра на града, където опитахме турско кафе и чай. В 20ч се качихме в пълния автобус за Истанбул и след 18 часа бяхме отново в многомилионния град. Оттам след 3 часа се качихме на рейса за София и рано сутринта на 3 септември пристигнахме в София.

Финансови бележки
Турция е страна на пазарлъка и конкуренцията. Ако не от финансови съображения, то пазарлък трябва да се прави поне за удоволствието от диалога, който протича между продавача и купувача. При пътуване на група (над 5-6 човека), отстъпките са големи и договарянето им не е проблем. Автобусният транспорт е отлично развит и много фирми пътуват във всевъзможни посоки. Предварителното купуване на билети е оправдано в някои случаи. но най-често това става на място.

Някои цени за информация

Перо	Нормална цена	Групова цена
	(USD)	(USD)
1. Туристическа виза за Турция (15 дни)	30	30
2. София-Истанбул	25	20-22
3. Истанбул-Ерзурум (Догубаязит)	31	24
4. Ерзурум-Истанбул	27	23
5. Истанбул-София	20	18
6. билет за метро в Истанбул	0.5	0.5
7. билет за автобус в Истанбул	0.5	0.5

Общо на човек за път до там и обратно + виза се събра ок. 120$. Допълнителен разход е спането по хотели, които може да се намерят и за по 10$ на вечер, а при наличие на собствен превоз този разход може и да отпадне. Цената на литър бензина се колебае около 1$, а тази на нафтата е ок. 0.7$. Платени магистрали в посока Арарат има от Истанбул до Болу, но доколкото разбрахме цената им е съвсем поносима. Микробус с 6-8 човека е явно оптималния вариант за пътуване из тази страна.

Допълнителни сведения
Голям Арарат по принцип е отворен за изкачване от всеки, но предварителният контакт с гидове от Ерзурум и фиксирането на дати за изкачването е почти задължително. Вероятно се плаща някаква скромна такса за услугите на гида. Друг вариант е използуването на човек, който вече е бил в района и тогава би могло да се мине без местен водач. Наличието на собствено превозно средство с по-висока от нормалната проходимост е необходимо условие за достигането на по-висока изходна точка и съответно по-малко ходене до базовия лагер. На ок. 2300м има малък оазис с вода и колата може да се остави там и срещу скромно заплащане да се повери за пазене на местни жители. Оттам до базовия лагер е вероятно ок. 3-4ч. ходене.

Преценихме, че при добра предварителна аклиматизация и нормална физическа подготовка е напълно възможно върхът да се атакува от базовия лагер и да се слезе обратно до него в рамките на един ден. Вариантът е наистина за предпочитане защото се пести време и вероятно средства, както и се запазва шансът изкачването да продължи само при хубаво време. Друга тактика е ранното тръгване от базовия лагер, изграждане на лагер 1 на 4200м, изкачване на върха и слизане до лагер 1.
В нашия отбор бяхме се събрали хора с различна физическа подготовка, слаба или ниска височинна аклиматизация, с по-голям или по-малък опит за ходене във висока планина. Във всеки случай изкачването на Арарат при нормални условия през лятото не е особено алпийско постижение и е по силите на всеки, повече или по-малко трениран турист. При нормални условия ледокоп не трябва, въпреки че наличието му осигурява известна сигурност при влошаване на времето. Щеките в този случай са предпочитаното „сечиво“, защото придават увереност при придвижването по сипеи и лабилни скални блокове. Пластмасовите алпийски обувки са направо излишни, освен ако няма условия за измръзване. На върха видях, че един от руснаците се беше качил по нещо подобно на градски пионерки и дори не си беше направил труда да си сложи котките. Както е известно руснаците са друга категория хора (както има LIFE и ЖИЗНЬ), но е показателно че едни добри трекинг обувки с вибрамови подметки са напълно достатъчни.

Малък Арарат е категорично забранен за изкачване от чужденци, вероятно поради военни съображения. Върхът е бил отворен за турци сравнително отскоро, поради което не са много хората изкачили този връх.
Това, което ни направи впечатление на всички българи, е че Турската федерация по алпинизъм е сравнително млада федерация (основана 1966г) с опит ограничаващ се до изкачването на върхове по не особено трудни ръбове и стени. В редки случаи, отделни турски катерачи са правели и правят технически трудни стенни изкачвания, но като цяло не може да се каже, че е масова практика. Въобще алпинизмът и катеренето в Турция е далеч от масовостта и традициите, съществуващи например у нас. Бюджетът на федерацията е ок. 400 000$ годишно, които в по-голямата част се използуват за масови международни прояви, курсове за подготовка на еквивалента на „Алпинист НРБ“, курсове за усъвършенствуване, както и за административни разходи. Явно в Турция все още царят времената, когато алпинизмът е едва ли не държавен приоритет и бюджетът на алпийските клубове и дружества е достатъчен за развитието на този спорт. Годишно едва около 100 човека (от близо 60 млн. население!) проявяват желание да изкарат основния курс за подготовка на алпинисти, чиито профили са изцяло заплатени от Федерацията.
Въпреки че по исторически причини имаме много общи думи с турския език, основни познания за езика и правилата за произношението ще бъдат от голяма полза, защото на изток от Босфора, западните езици не са от най-използуваните…

София, 10 Септември 2000 г.

Основни източници на информация:

Апродов, Вл. 1987. Вулканите на земята. ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 359 стр.

Берон, П. 1995. Далечни върхове. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 212 стр.

Интернет: