Демавенд (5610 м) 2001 г.

Демавенд – пушещата планина*

Дойчин Боянов (СК ВЕРТИКАЛЕН СВЯТ)

Една величествена панорама, възпята още в най–древни времена, намерила своето място в легендите, национален символ и несравнима забележителност е вулканът Демавенд – част от красивата корона на Иран, притежаваща силата да омагьосва и пленява завинаги.

Със своята конусообразна форма и височина от 5671 m, върхът доминира над околния пейзаж в планината Елбурс. За човек, който е обиколил страната, свикнал да вижда голи пустини и мрачни пропасти, гледката на Демавенд е изненада и радост за очите му. В подножието на върха се намира едно от малкото места в древна Персия, където човек може да види зеленина, а водата да се пие без нужда от преваряване. Много от пътешествениците, посетили Иран, казват че това е една от най–красивите гледки в страната и едно от най–големите й богатства. Заснеженият купол на този природен колос е виден от много километри, като един самотник сред развълнувания Елбурс.

Отстоящ на 100 km от столицата Техеран и на 75 km от Каспийско море, Демавенд е обект на чести посещения от природолюбители, туристи и алпинисти от цял свят. Най-голям брой посетители на района има през месеците юли, август и септември, когато е и най-доброто време за изкачване на върха.

Благодарение на формата, която има вулканът, до неговата най-висока точка може да се достигне от всички страни, като от север и изток, където пребладават повече скалисти участъци, съществуват и по-технични маршрути за изкачване. Най-често се изкачват северната, североизточната, южната и западната страна. От север има изградени заслони на височина 4000 и 5000 m, от североизток е оборудвания заслон “Тakht-е-Fereydun“ на 4320 m, от западната страна е заслона “Simorgh “ на 4050 m и от юг е заслона “Third“ на 4100 m.

Класическият и най-достъпен път за изкачването на Демавенд е от юг. Изходният пункт за южния път е село Райне (Reyneh), находящо се на 2500 m. В Райне се намира и комфортния туристически дом “Демавенд”, където може да се получи цялата нужна информация за маршрута и предстоящите метеорологични условия. От туристическия дом може да се наеме джип до 2914 m. На тази височина, желаещите да опитат своя късмет в изкачването на върха заплащат такса. От 2914 m до заслона на 4100 m разстоянието се изминава от четири до пет часа, като се преодоляват 1186 m денивелация. Южният заслон е оборудван за около тридесет човека. Желаещите могат да опънат палатки на удобните тераси в района, а при добро време и да преспят под открито небе. От западната страна на заслона тече малко поточе, чиято вода е добра за пиене и без допълнителна обработка.

Ранните часове на следващия ден са най-благоприятното време за последната фаза от изкачването. Пътеката започва зад заслона, извива се през причудливи вулканични форми и малки преспи сняг при относително стръмен наклон. Голямата надморска височина и намаленото парциално налягане на кислорода, правят изкачването сравнително трудно. На 5100 m вдясно от маршрута се вижда огромно, висящо ледено парче, наречено “Abshar Yakhy “. Следва най-трудната част от изкачването – Сулфитния хълм. Тук от пукнатините се изпарява серен газ, чиято лоша миризма прави дишането още по-тежко. След преминаването на Сулфитния хълм по умерен наклон и преспи от сняг се стига до върха– 5671 m. На върха има кратер около 200 m в диаметър, който изобилства от жълти сулфитни скали и камък – пемза. Самият кратер е запълнен със сняг, както и по–високите склонове около върха.

При изкачване от заслона на 4100 m до върха се преодоляват 1571 m денивелация за осем до девет часа, а при слизане по обратния път около четири часа.

В района на главния връх Демавенд върху релефа се различават още няколко върха над 5000 м. н. в. На югоизток от кратера са “Yakhar towers” – 5250 m; 5200 m; 5150 m и на изток “Piramid peak” – 5300 m. Върховете над 4000 m са седем на брой, като три от тях са от веригата Karna – северна Кarna – 4212 m, средна Karna – 4200 m, южна Karna – 4102 m. На изток от Karna е връх “4000” на североизток е “Mazyar” – 4150 m, а на запад е двойният връх “Sarvazan” – 4060 m и 4000 m. Въпреки, че тези върхове са намерили своето място и име върху картата, те са слабо изразени и в повечето случаи представляват малка издатина в склоновете на големия Демавенд.

Първото изкачване на Демавенд е осъществено през 1837 г. от У. Томпсън. Следващото регистрирано изкачване е това на група ирански географи през глетчера “Yakhar” от изток, състояло се през 1900 г. След 1900 г. до 40- те години на миналия век регистрирани изкачвания не са отбелязани.

164 години по–късно…

164 години след тази история за първото изкачване, малко камионче, превозващо големия багаж на голямата национална експедиция до големия Броуд пик (8047 m), пътува вече втори ден през необятния Иран, съпровождан от пет личности, коя от коя по–голяма и отдавна неприличащи на себе си. В голямото пътешествие из Азия и след пресичането на поредната голяма пустиня, в още по-голямата жега и може би от жегата, а може би и от голямото желание да стъпят на големият връх, се породи въпроса “Няма ли все пак в тази част на света някой висок връх, макар и не толкова висок, който да ни е на път и да го изкачим хей така, за да извадя родното знаме, което така си и остана в щурмовия ми панталон и да се снимаме с него, че и да погледаме малко натам откъдето наистина има само надолу?”

Толкова много желания се породиха с този въпрос и толкова голяма беше случайността за неговия отговор, появил се толкова навреме и толкова на място. Мястото естествено беше Азия и който е бил на това място знае, че една от непрекъснатите му грижи е да спазва елементарни санитарни норми относно личното си здраве. Този основен принцип ни водеше често до крайпътните магазини, където се налагаше да пренебрегваме друг основен принцип – пестеливостта. Налагаше се не за друго, а за да си купуваме предимно вода, защото на това място в света и в това време бира не се продава, а водата от чешмите не се пие.

Това беше нашият шанс, късмет и отговор на сърцераздирателния въпрос, това беше момента, когато почти едновременно, еднакво деформираното ни съзнание с помощта на зажаднелите очи за връх със сняг в жегата, в пустинята, изпиваше гледката от картинката на бутилката – много красива бутилка с красива картинка, с връх като в приказките, като тези, които рисуват децата в своите рисунки, остър и със сняг.

Петимата, които дълго време не приличахме на себе си, бяхме аз – Дойчин Боянов, Боян Петров (Съни), Станимир Желязков и братята Димитър и Пенко Райкови, а нашата приказка, чудна рисунка и нова цел се казваше Демавенд. Всичко това накара сърцата ни да бият по–бързо, почти толкова колкото и нашата подвижна къща-камион летеше по прекрасните ирански пътища, пренебрегнала единствените знаци “Внимание – камили”, правейки картината за върха все по-голяма и по–жадувана.

Летяхме по над двадесет часа в денонощие, като от време на време спирахме, за да заредим всичките резервоари и туби с гориво срещу един долар, да потърсим от нашата любима вода и да сверим вярната посока с някой от местното население. С местното население най–добре се разбираше Бомбата (Димитър Райков), който, разговаряйки с тях на български, научаваше странни истории, като например обичайните разходки на покойния вече бивш президент на Турция Тургут Юзал, който наминавал с колата и целия си антураж през тези “китни” пустини и на това се дължели честите ни проверки.

Информацията за правилната посока задължително сверявахме с подробния анализ от куп древни и някои по–съвременни карти, направени от Съни, който беше учен. Съни е научен сътрудник към БАН и изявен биолог от Националния природонаучен музей в София, който когато не ловеше мухи и не преглеждаше древните географски карти, обичаше да изпада в интересни за всички ни разкази около раждането на малкото китче и още по–интересните разкази за проследяване на прилепите, с устройство залепено за тях, с интересно за всички ни лепило.

Разказите продължаваха с дни, с дни продължаваше и нашето пътуване в Иран, сред землянки, кирпичени кули, златни кубета и изсечени в скалите жилища, напомнящи ни за древните перси – приказни гледки, омагьосващи ни в едно безкрайно приключение. Приключение, при което в началото за малко да изгубя част от мъжкото си достойнство, имайки неблагоразумието да посетя тази част на Изтока по къси панталонки, пренебрегвайки общоприетите норми за поведение в ислямските страни. Всичко това щеше да се случи, ако Станимир, същият който намали своите цели за върхове над 8000 m от 14 на 13, не се бе появил след минути, които за мен бяха часове, с чифт дълги панталони, малко преди да пристъпя към крайната мярка с обуването на фанелата с дълъг ръкав вместо панталони само и само да задоволя изискванията на куп чиновници и група войници, които ме бяха изолирали, четейки ми дълги речи, на които гледах с глямо разбиране.

Известно време след тази история със същото разбиране следвахме малкото пътеуказатели, с които сериозно затруднение би изпитал и Бомбата, когато се озовахме пред огромния и необятен Техеран – столицата на Иран. Многомилионният град наподобява огромен термитник, гъсто населен с тесни улички преминаващи в огромни булеварди с по пет платна в едната поска, кръгови движения, в подлези и кръстовища на няколко нива обкичени с табели, но защо на толкова неразбираем език и то точно сега, когато трябваше да преминем през целия град по средата, за да излезем на предполагаемия път за нашата жадувана цел Демавенд. Шанса да прекосим този лабиринт в срока на седемдневните ни транзитни визи бе толкова малък, че единственото, на което можехме да се надяваме е онзи късмет, който съпътства пътешественика тръгнал на път.

Пенко подходи към шофирането с подобаваща рутина на таксиметров шофьор в родния си град, а аз отдаден на импровизацията подсказвах вярната посока. Когато казвах “надясно” Пенко или продължаваше на право или свиваше след две пресечки в ляво, когато той държеше средната лента по някой булевард, аз точно тогава настоявах да се върнем и да продължим по кръговото движение, което току що бяхме подминали. Сигурно наистина имахме късмет, защото за цяла вечер в чудния свят на Техеран, нито веднъж не минахме по път, по който вече сме минавали и това все повече ни окуражаваше, аз все повече импровизирах, а Пенковата рутина все повече се обиграваше.

Малко преди да напуснем последния квартал на Техеран, през който не бяхме минавали, бяла кола местно производство, с трима души местно население, спряха нашата къща-камион. Обзе ме странно чувство на безпокойство. Въображението ми започна да рисува драматични картини за обир, подсилено още повече от лигитимацията на един от тях с пистолета си. За мен всичко вече беше ясно: сигурно щяха да ни отмъкнат всички кашони с консерви от зелеви сърмички и ценните компоти от сини сливи, върху които нашите другари, съвсем неподозиращи надвисналата угроза, сладко спяха в каросерията на къщата ни. Честно да си призная пистолетът се бе появил в драматичната сцена, малко след като тримата бяха размахали някакви карти, наподобяващи нашите за абонамент в градския транспорт, с разликата че бяха написани на езика от пътеуказателите и имаха залепена черно-бяла снимка в горния ъгъл, където обикновено се държи картата, когато се показва.

Тъй като не стана дума нито за компотите, нито за сърмите решихме, че са полицаи и им подадохме нашите документи, които те разгледаха със същото разбиране, с което ние разгледахме техните. Понеже Бомбата спеше, шансът им да си поговорят с нас не беше особено голям, така че те ни пуснаха да доразгледаме останалите улици в “термитника”.

Скоро след тази случка нашето лутане в големия град приключи, бяхме преминали безкрайната плетеница от лабиринти, озовавайки се точно там, откъдето тръгваше пътя за малкото градче Демавенд, носещо името на вулкана, под който се намира. Пътят, който трябваше да следваме, се казваше “Haraz Road”. Въпреки нощта, живописни панорами се разкриваха в ляво и дясно, тъмни зъбери се открояваха в планината под звездното небе, а цветни мотелчета, пазари и големи почивни комплекси радваха окото, светейки с пъстрите цветове на Изтока. Пътят се извиваше нагоре и в ушите ни се появи отново познатото припукване и заглъхване.

Малко след село Полур сменихме дежурството в шофьорската кабина, като Бомбата прие управлението на къщата, а Съни навигацията. Тяхна цел бе село Райне, което е най–близко до южната пътека и изходен пункт за маршрута от юг.

Сутринта се събудих от запалването на двигателя. Вратата на каросерията беше затворена и нямах представа накъде се движим. Трите надуваеми дюшека, върху които спяхме бяха спаднали и аз болезнено усещах всяко поклащане, за щастие то не продължи дълго. Вратата се отвори и между прахта едва се провря лъч светлина, в който Съни, като един месия, извести пристигането ни.

Намирахме се пред заслона “Демавенд”, където веднага използвахме възможността да се позамием, подредим необходимата ни за върха екипировка и естествено – закуска в размер на една диня. От заслона закупихме карти на върха, получихме нужната ни информация и поръчахме такси-джип до възможното за транспортиране място. В заслона “Демавенд” пристигат хора от цял свят и е чудесно място за запознанства с интересни хора. Малко преди да пристигне транспорта се запознахме с двама чехи и техните три спътнички, тръгнали на пътешествие в Иран.

След тридесет минути возене джипа ни разтовари на височина 2914 m и веднага се уговорихме да дойде да ни вземе утре привечер. Намирахме се на място с някакви странни къщички, красива гледка и в компанията на младеж, който ни обясняваше, че за върха се минаваше през него с помощта на двадесет долара. След опитите ни с драматични погледи и вайкане колко бедни сме и колко голяма е за нас сумата си платихме и изслушахме всичките му съвети относно изкачването на върха с обичайното клатене на глава.

Зад странните къщурки тръгваше пътеката, по която след три часа пристигнахме в заслона на 4100 m. Само Съни не ползваше услугата на пътеката, а встрани от нея обръщаше камъни, бъркаше по дупките и пълнеше джобовете и епруветките си с най–различни скъпоценности за него и науката.

С пристигането си на 4100 m с Пенко и Станимир се обтегнахме на една равна тераса и се заехме с храната, която според Бомбата е спасила човечеството от смърт. Докато тъпчехме ябълки в гърлата си, Бомбата реши да атакува върха още сега и докато го съветвахме с пълни уста, той се изгуби из вулканичните форми, устремен към целта. Не след дълго в лагера се появи и Съни – не беше сам, а водеше със себе си цялата фауна, обитаваща вулкана, купища ценни експонати за музея и открития за науката. Другото, което ни зарадва бяха спътничките на чехите, с които само се надявах да завържа контакт посредством моя руски език. За съжаление се оказа, че говорят само английски и така разменяха по някоя и друга дума със Съни, когато не ровеше под камъните.

За нощуване избрахме голямата тераса пред заслона, където излегнати в пухените чували, наблюдавахме небето и брояхме падащите звезди. Само Пенко обикаляше района и мигаше с фенерче, надявайки се Бомбата да го види. Ставаше късно и точно когато звездното небе ни унасяше в дрямка, Бомбата се появи. Беше стъпил на върха, като успя да се изкачи от изходния пункт до върха за един ден, преодолявайки над 3000 m денивелация. Разказа ни за върха и странните неща, които наблюдавал – кози с отрязани глави, които били разхвърляни на върха.

Разказите на Бомбата допълнително ни унесоха и преди това съвсем да се случи, се уговорихме за ранно ставане. Обикновенно групите за върха тръгваха към 4:00 ч сутринта, за да пристигнат там към 14:00 ч на обяд. Разчитайки на добрата си форма и аклиматизация от Броуд пик, решихме да започнем изкачването към 6:00 ч.

Рано сутринта, след като всички отдавна бяха поели към върха, в уговорения час започнахме подготовката за нашето изкачване. В 7:00 ч заедно с едно от момчетата на чешката група тръгнахме по пътеката зад заслона. Пътеката криволичеше по един от изразените ръбове, излизащи право на сулфитния хълм под върха. Времето беше отлично. Малко след като тръгнахме, изгревът запали небето и прикова вниманието ни с вълшебната светлина от първите лъчи на слънцето. Цялата тази красота на разкрилата се пред нас панорама прибрахме завинаги във фотоапаратите си и продължихме нагоре към нови спомени за нашата колекция. Не след дълго по маршрута задминахме всички групи, тръгнали още в ранни зори. Доброто си темпо дължахме, естествено на аклиматизацията, която бяхме получили по склоновете на Броуд пик, благодарение на която се изкачвахме в значителен комфорт. На височина от около 5300 m, ръбът свършва и започва около 200 m снежно-ледено поле, след което идват и кошмарните серни изпарения.

През пукнатините с шум излизаха талази дим, който правеше дишането почти невъзможно. Задушливият газ ме принуди да издърпам фланелата си до носа и да закопчая якето почти до нивото на очите, за да успея да премина през невероятната смрад на развалени яйца. Заедно с невероятната смрад ясно различих по камъните и в снега неща, които ми припомниха разказа на Бомбата за козите. По околните скални образувания и снега бяха разхвърляни десетки кози без глави – навярно жертви на отминал ритуал. На двадесет метра под върха миризмата изчезва или може би вятърът я отнасяше в друга посока, защото отново успях след няколко значителни вдишвания да напълня дробовете си с кислород. В 10:00 ч цялата наша група без Бомбата се събра на върха. Бяхме преминали разстоянието от заслона три пъти по–бързо от времето посочено в пътеводителите. Двама ирански колеги бяха заедно с нас на върха, почерпиха ни с фурми и ни снимаха с родното знаме на фона на странните табелки с още по–странните надписи и незнайно защо обезглавените кози до тях.

Самият връх представлява голям кратер запълнен със сняг, а камъните около него, оцветени в ярко жълт цвят. Направих снимки във всички посоки според изискванията и събрах малко допълнителни доказателства от жълтите камъни по земята.

На върха останахме да се полюбуваме на панорамата около половин час, след което започнахме слизане. По обратния път надолу засякох групите, които преди два часа бяхме задминали да почиват почти на същите места, където ги бяхме видяли за последно при изкачването.

За по–бързо слизане използвахме улея, западно от ръба, по който се бяхме изкачили, защото беше пълен със сняг и по него с пързаляне съкратихме досадното слизане до два часа.

В заслона ни посрещна Бомбата, който бе прекарал половината ден в разговори със съдържателя на заслона и неговите гости от цял свят. Поздравихме се с успеха както правят алпинистите – не на върха, а когато слязат от него и после бързо преминахме в хапване и безгрижна почивка.

Невероятно чувство на удовлетворение изпитва човек, когато всичко е зад гърба, когато се наслаждаваш на успеха, а мечтите ти търсят нови цели. Този момент се усеща с всяка клетка на тялото, така както всяка клетка изпитва болката и страданието при голямото изкачване. Усещането за предела и крачката, която човекът прави зад този предел е крачка на волята – силната воля, която пожелава новата цел, която те води и се стреми към нея!

* В памет на Димитър Райков (Бомбата)