Арарат (5 165 м) 2004 г.

Арарат 2004

Димитър Бачийски (СК ВЕРТИКАЛЕН СВЯТ)

През август 2004 г. Димитър Бачийски и Борис Григоров участват в организираното от Турската федерация по алпинизъм международно изкачване на най-високия връх в Турция – връх Голям Арарат (5137 m ). Освен, че е изгаснал вулкан, Арарат е известен с предположението, че именно на него след оттеглянето на водите от Великия потоп засяда библейският кораб на Ной. На 30.08.2004 г. и двамата успешно изкачват върха, жив разказ, за което следва по-надолу.

24.08 . 2004 г.

20.30ч – Тръгване – Централна Гара София .

След екстремно бързо приготвяне на багажа с екипировката двамата с Боре сме в очакване на рейса на фирма HAS, с който трябва до потеглим за Истанбул в 22 ч. Раниците ни са ужасно тежки. След традиционно суетене н ай – после потегляме. Първото, което прави силно впечатление е невероятното обслужване от турците в автобуса – н ещо непознато в границите на българския манталитет.

03.30ч. – В ече сме на Капитан Андреево. Обикаляме безмитна та зона с надеждата да срещнем лю б имия ни чичо Джак, но за съжаление той отсъства и след кратка бес еда с Боре решаваме да се доверим на старата шотландска школа “Cutty Sark”. В същото време други наши спътници купуват цигари и алкохол в промишлени количества. На Боре се пада шанса да стане за кратко собственик на една торба с уиски и цигари.

04.00 ч. – Свалят ни от автобуса за проверка на багажа. В съседния разтоварват няколко добре опаковани пакета с кафяво прахообразно вещество, което по-късно на теста ще отговори на хероин. Прилагам снимки на уникалната случка. Проверката на багажа ни приклю ч ва и потегляме отново.

Много се забавлявам с Боре, ко й то се движи през цялото време в комплект с въпросната торба с “ракия” , чието присъствие нататък ще докаже, че няма нищо случайно.

25.08 .2004 г.

06.30 ч. – П ристигане в Истанбул – Yeni Otogar . Купуваме си билети за Дог у б а язи д за 14.00 ч. Оставяме си багажа на съхранение и тръгваме на туристическа обиколка из космополитния многомилионен град.

09.30 ч. – Закуска . Аз – н ес – кафе + гадни кифли . Боре – кока-кола + гадни кифли. П р одължаваме разходката. Всички хора ни гледат странно. Вероятни причини: Причина 1 – късите гащи, с които сме обути при 32С (тук очевидно има други порядки). Причина 2 – а з нося слънчеви о ч ила – тук никой не ползва такива. Причина 3 – физиономите ни силно се отличават от всичко останало, не знаем това ласкае ли ни или ни депресира. Пр и емаме го с голяма доза хумор и караме натам.

11.00ч. – Решаваме да посетим То п Капъ – район с много архитектурни паметници. Топ Капъ се оказа нещо средно между Несеб ъ р и Факултето. Страшно е. Мирише отвратително на конска тор и гнилоч. Тук къщите нямат прозорци, няма вода, всичко е порутено, нещо ми напомня на Кабул след бомбардировките. Аз с е опитвам да изкача с катерене една отвесна стена от бойна кула с малък надвес. Отказвам се по средата. Боре ме снима.

В Истанбул виреят най-не въз питаните и лоши шофьори, които някога съм виждал. Вече си мисля, че никога ни бих живял тук, поне не и в тази част на града. Търсим джамията Св. София. Няма я. Коце ни излъга. Оказа се, че се намира в другата част на града.

12.30ч. – Отправяме се към автогарата с цел да пие м по ракия докато стане време за ре й са. Оказа се, че в околност т а никъде не сервират алкохол, а както разбрахме по-късно така е в ъв всички не-туристически части на Турция.

25.08 .2004 г.

14.00ч. – Потегляме за Догубаязи д .

24 часа скалист пейзаж. Докъдето стига погледа – само камънаци и пустота. Каменист безкрай.

26.08 .2004 г.

14.00ч. – Пристигаме в Догубаязи д . На гарата хващаме местно такси – тип рикша (младо момче бута дървена количка). След кратко пазарене за цена от 3 мил иона лири стигаме до хотела. Настаняваме се. Къпем се със студена вода. Излизаме да хапнем. Сядаме в една кръчма да пием по ракия, но , уви , както по-горе спо м енах, тук не сервират алкохол. Добре че е старата шотландска школа, та да поддържаме тонуса. Какви са тия мъже , които не пият!

Кратка разходка по центъра. Мизерия, мизерия, мизерия! Напукани мъже се разхождат на 40-градусовата жега, навлечени с вълнени костюми, с не по-малко вълнени пуловери с шпиц-деколте под тях и още толкова дебели шапки и каскети. Оставам с впечатлението, че единствената им работа е да вървят след своите крави и да ги чакат да се изходят. После да изсушат изхвърленото и да достроят малките си, порутени къщи.

Всички ни гледат странно. Прибираме се в хотела. Запознаваме се с м акедонската група.

21.00ч. – Първия ни сериозен скандал , откакто сме тук. След мое запитване за цената на стаята , се оказва, че ни товарят с по 20 долара на човек отгоре. Аз ги псувам и крещя. Боре се забавлява. Турците се карат помежду си. След скандала всички ми стискат ръката поотделно и решават да склонят на моето. Ние се оттегламе. След малко идва собственик ът на хотела и ни кани на вечеря за негова сметка. Аз отказвам. Той настоява. Аз отказвам.

28.08 .2004 г.

Багажът е приготвен и опакован и рано сутринта го товарим на камионите. Ние също се натоварвам е и потегляме към планината. Пътуваме около 2 часа, целите в прах. Около 10 часа сме на изходния пункт , откъдето трябва да потеглим пеша. Тук прави впечат л ение наличието на многобройна турска войска (аскер) . Бронетранспортьори, джип о ве и други военни машини. Около 100 тежко въоръжени войника с автомати и к а ртечници.

11.30 – Горещо е. Върха се вижда. Далече и високо. Лед.

Разпределяне на групи. Всяка група има водач. Ние сме в първа та заедно с македонци, р у мънци и р у снаци. Като споменавам р у снаци, тряба да отбележа, че сред тях присъст в а най-голямото име в руския, а може би едно от най-големите в световния алпинизъм – Владимир Шатаев, с когото не пропускам да се запозная.

П отегляме към базов лагер (3200 m). Междувременно багаж а ни е натоварен на катъри, които ще го извозят до лагера. Турската федерация се е погрижила за всичко. След около 4 часа преход през кам ъ наци и поляни достигаме първата кота – 3200 m. Там се налага да изчакаме около 2 часа , докато се появат животните с багажа ни.

По пътя нагоре срещаме дечурлига – босички, мръсни и лъчезарни. Изпълзяват от “домовете” си – нещо средно между колиба и землянка. Махат ни приветствено и не ни искат нищо. И защото не просят, ние им даваме разни неща. Планински деца, които обичат алпинисти и вафли.

17.00ч . – Вече сме опънали палатките и започваме приготовления за утрешния ден. Войската е навсякъде. Зад нашата палатка, която е значително отделена от о сн овния лагер , има двама с картечници, което става повод за доста смях.

22.30ч . – В палатката сме. Много ми е студено. Главите ни болят зверски. Боре вече заспива. Аз се треса целия т . Болен съм. Температ у рата ми е 39С. Замръзвам. Обличам всичките дрехи, които нося със себе си. Но това не помага. Студено ми е. Моля се на Г оспод да ми даде сили за утре. Към 05ч. з аспивам за около час, за да станем в 06ч. и да потеглим към лагер 2 (4200 m).

Някъде много далече и много на ниско, на “Веселие”, пясъкът е топъл, морето си е на мястото, телата са разголени и никой не мисли да умира.

29.08 .2004 г.

08 .00 ч. – Т ръгваме към кота 4200 m. Темпото е прекалено бавно, което допълнително ме затруднява. Главата не спира да ме боли вече трети ден. А и шибаното раз с тройство на стомаха (защо ли ми трябваше да ям агнешко, след като ни предупредиха да не се до к осваме до месо в Догубаязи д?! ) , ме мъчи напълно излишно . Вървя в началото на групата. Пред мен са Вл адимир Шатаев и Иван Ружнов, зад мен – Боре. Боре се чувства зле определено. След 4 – часов преход сме на 4200 m. За наше учудване се оказва, че няма къде да опънем палатката. Наоколо само камънак. С помощ т а на нашия турски водач разчистваме малък терен (прекалено малък за разпъване на палатка) и опъваме. Тук трябва да отбележа, че сега като с е връща м назад и се сещам къде поставихме палатката , ме хваща страх. За да има равновесие се о каза, че на тази височина няма проблем с водата, както бе в базовия лагер. Буквално на 10 m от нашия дом течеше рекичка с бистра ледникова вода.

16 .00 ч. – Ще се опитам да поспя малко. Събират ми се около 5 часа сън за общо 3 денонощия, и определено имам нужда от почивка. Дрямката идва бързо и точно толкова бързо си отива.

Страхотен грохот – планината се срутва. В първият момент помислих, че застиналият от 10 000 години стратовулкан отново изригва (ебати късмета ! ). Излизам от иглуто и виждам ужасени алпинисти , които търчат надолу по склона към мен, преследвани от канонада търкалящи се камъни. След 10 секунди на ужас всичко се успокоява. Всеки камък си намира място между палатките. Същото се повтаря още няколко пъти. Вече не мисля за сън. Ужасното главоболие отново ми идва на гости. Решаваме с Боре да се изкачим с около 300 метра над лагер 2 и да слезем преди вечеря. Тази бърза промяна в ден и велацията ми се отразява добре. Вече съм значително по-свеж. Стигаме до ледника, който е точно над лагера , откъдето правя няколко снимки. Точно тук и в този миг Olympus-ът ми каза едно честно и откровено “ С тига, не мога повече”. Обяснява й ки си по-късно отказ а му , стигнах до заключението, че не студ а, а вулканичн ия прах е довел до това му състояние. И като споменавам прах, трябва да отбележа, че това беше най неприятното нещо от цялата експедиция. На м о менти имах чувството, че съм хванал силикоза и си спомнях историята на Винсент ван Гог и горките миньори от лудницата.

22 .00ч. – Т оку що сме хапнали малко супа и се ориентираме към лягане. Утре трябва да стане м в 4 сутринта, защото в 5 по програма потегляме. Така или иначе след около час разбирам, че и тази нощ няма да се спи. Студено е. GPS-ът показва -10С вътре в палатката. Тук е моментът да споделя как сме се екипирали с Боре. Аз съм нахлузил няколко ката тениски , тр и те полара, които имах , пухенка отгоре , втъкнат в спален чувал . И при всичкото това с ме се напъхали в едни огромни чували от зебло. Същите тези чулове , които бяха на гърбовете на горките животни с нашите раници вътре. К омична гледка сме – две умиращи от студ “какавиди”.

30.08 .2004 г.

03.30ч. – Тази нощ отново не спах. В момента приготвяме чай и разни разтворими сокове, които да ни заредят с енергия за атаката към върха.

05.00ч. – С английска точност първата група, в която сме и ние , тръгва нагоре. Тъмно е. Челниците на главите ни осветяват голяма част от пътя. След около три часа преход забелязваме ледника под върха. Нямам обяснение как и кога мракът се превърна в слънце, което вече ни тероризира зловещо.

09.15ч. – Стъпваме на ледника. GPS-ът също ни предаде. Батериите се изтощиха. Обуваме седелките, котките, подготвяме инвентара и сме готови за ледено приключение. Тръгваме по парапета, който двамата ни водачи предварително са опънали. Честно казано , помислих, че излишно са си правили труда, защото наклон ът е н е повече от 30 градуса и човек трябва да е адски разконцентриран или мъртво пиян, за да му се случи инцидент. Но , както у станових по-късно на връщане, оказа се, че съм грешал. Вдясно от пътеката , по която бе ше опънат парапета , ледникът беше достатъчно отвесен, за да бъде фатална и една единствена 30 -сантиметрова стъпка встрани. Оттам следва около 1000 – 1500 m свободно падане. 15- ти на минути /какво?/ и излизам от парапета зад ед н а скала и виждам … самия него – Върх а . Величествен, сияещ, обгърнат от изгарящите лъчи на а вгустовското слънце. Как в о ли му е било на Ной, когато го е вид я л за пръв път ? Спасение! Ново начало!! Единственото, за което мисл я в момента са отмерените крачки и уравновесяване на дишането. На всеки 10 м етра спирам за около 2 мин ути п очивка. На 150 м етра под самия връх ми предстои един 50 – градусов наклон и съм горе.

11.15ч. – Намирам се на най-високата точка в планината – вр ъх Голям Арарат 5137 m. Гледката е уникална. Благодарение на прекрасното време имам въ з можн о с т та да се насладя на това , което се вижда отгоре. Не знам дали има друга планина, от чийто връх да се виждат 4 държави (Турция, Азербайджан, Армения и Иран). Докато се оглеждам , осъзнавам, че около мен се разхождат около една д у зина щастливи души. Сега вече забелязвам оправданата цел на всички тези хора, на чиито лица предишните няколко дни не се разпо з наваше нищо друго , освен умора и желание всичко това да приключи час по – скоро. Сега всички сияят.

Сега е моментът да сторя това, за което съм дошъл. Много хора задават въпроса – Защо го правите? Какъв е смисъл а да катериш върхове? Какво получаваш от това? Каква е целта? Е, аз имам конкретна цел. И тя е да оставя тук, на този легендарен библейски връх, тук , откъдето е започнало всичко ново , нещо конкретно – пъпчето на моя новороден син Александър. Да , т радициите са това което бяха. Изкопавам един 30 -сантиметров кратер с пикела и поставям пъпа, окопавам го добре и мисията е приключена.

Правим си няколко общи фотографии и след 15 мин ути поемам по обратния път надолу. Определено слизането е доста по-ри с ков момент от изкачването. Стигам до началото на ледника.

13.30ч. – Намирам се 4900 m и давам интервю в ефир по мобилния за предаването “ 12+3 ” по БНР.

14 .00 ч. – Р ешавам, че имам сили да направя второ изкачване. Отново потеглям нагоре. И отново познатата вече песен – парапет ът , 50 – градусовия т наклон, почивка през 10-15 метра и пак на върха. Това, което предприех м оже би беше глупаво от моя страна , но пък за сметка на това мога да се похваля, че съм бил два пъти на върха в рамките на няколко часа. А всъщност ми беше толкова студено, че ако трябваше да изчаквам останалите от групата, които се забавиха след първото ми изкачване, просто щях да замръзна – това е истината.

Следва дълго и уморително спускане към лагер 2. След около 4 часа съм пред палатката. Единственото , което искам в момента , е да си събуя обувките и да поседна. Тук обаче мировата справедливост се изпарява. Няма такъв филм! За 5 мин ути събираме палатки, багаж и всичко останало. Товарим отново горките животни и поемаме към базовия лагер. Това ме довършва съвсем. Вече няма и помен от неприятното главоболие, което ме мъчеше, но за сметка на това краката ме болят зверски.

19.30ч. – Б азов лагер. Налага се да прен о щуваме тук , въпреки голямото ни желание да се из с треляме надолу по най-бързия нач и н.

31.08 .2004 г.

16.15ч. –Намираме се в хотелската стоя и правя равносметка на преживяното.

Арарат е може би най-трудно достъпната планина на света в чисто административен план. Достъпът до върха е изцяло забранен за чужденци , с изключение на последната седмица от а вгуст, когато всъщност се организира тази международна среща, в която взех участие и аз. Районът е милитаризирана зона, така че войската и тежкото въоръжение са нещо напълно обяснимо. Наличието на кюр д ски бунтовници в тази част обуславя това поведение на турците. Турската федерация кани официално по двама участни ци от държава (в случая аз и Боре като членове на СК ВЕРТИКАЛЕН СВЯТ ), но има възможности за разширяване на групата. Освен нас взеха участие още четирима българи – Емо, Крис, Юлиян и Илиан, с които се запознахме там. Между другото те се оказаха много готини пичове и донякъде съжалявам, че се прибрах директно в България след като всичко свърши, а не продължи х с тях на пътешествието, което те бяха планирали из Турция. Запознанството ми с толкова много и интересни хора ме кара да се замисля дали да не опитам догодина пак.

Сега е момент ът да изкажа благодарност към моя приятел Дойчин Боянов, предостави л ни голяма част от екипировката , от която имахме нужда за осъществяване на нач и нанието .

Специални благодарности и към Боре, който ме зареждаше с голяма доза хумор , без който нищо нямаше да е такова каквото беше.

София, ноември 2004 г.