Еверест (8848 м) 2004 г.

Цената на мечтата

Дойчин Боянов (СК ВЕРТИКАЛЕН СВЯТ)

20 май 09:20 ч., 8848 m. Изминавах последната крачка до края на Земята. Краката ми бяха като налети с олово, главата – стисната в огромно менгеме и като че вдишвах последната глътка въздух, съществуваща на този свят. Бавно легнах по корем, след което се извих и седнах. До мен странно и монотонно се движеха фигури, напомнящи ми герои от Космоса. Нямаше ги смелите и въодушевени “возходители”, развяващи смело знамена и позиращи в героични пози. Тук, в “ледения мавзолей”, материята бързо изстиваше и приемаше цвета на гъстата мъгла. Някой ме поздрави. Един американец ме засне с българското знаме. Оставих три икони, които носех за върха, с единствената мисъл да сляза от него.

Това бяха мигове, в които не си давах сметка, че току-що бях изкачил този връх, че тук ще останат Христо и Мариана като една голяма и светла част от България, че хора, знаещи цената на тази мечта, щяха да стъпят върху моралните устои на експедицията и да изтрият там калта от собствените си страхове и неуспехи.

На 8848 m изпитвах само и единствено болката от това изкачване. Нямаше мигове на щастие и удовлетворение – предстоеше ми слизането. Връщах се заради най-близките. На това подчинявах всяка моя клетка. Това беше мотивация по-голяма от тази да изкача върха. Като че изкачването на върха започваше със слизането от него.

Дългият североизточен гребен на Еверест представлява жесток капан. Тук техническите трудности по маршрута за изкачване започват от 8300 m, където е щурмовият лагер (по-висок от девет от осемхилядниците на планетата). По обратния път, местата, които бях изкатерил, трябваше да откатеря от далеч по-неудобно положение в присъствието на голяма умора. Често се предоверявах на множеството протрити и изгнили въжета. Понякога сядах на камъните и заравях глава в пухения костюм, а до мен бавно отшумяваха стъпките и на други бегълци, които безмълвно ме отминаваха.

Между трите стъпала (характерни форми от релефа) съществуват дълги равни участъци, в които при движението си човек реално не сваля височина и това го задържа за дълго на високо, като изисква разходване на енергия. Участъците са равни само от гледна точка на денивелацията. Иначе представляват движение в траверс по гладки и наклонени плочи във върховата част на огромната северна страна на Еверест. Често маршрутът се извива по идеалния ръб, като разкрива гледки и към жестоката източна (Кангчунгска стена), която и до този момент няма преминаване в централната си част.

Щурмовия лагер достигам в 15:00 ч. Дотук изкачването и прибирането са ми отнели петнадесет часа. Онова, което ми даде шанс да изкача този връх и да сляза от него, освен щастливите случайности, бе и това, че спирах да почивам преди да се изчерпя до край. Когато влязох в палатката нямах сили да си набавя течности. Унесох се в сън, от който често се пробуждах. В едно пробуждане помня Николай, който се прибра в палатката и в друго, че ме пита дали Христо се е прибрал. Сигурно е било към 03:00 ч. сутринта. Навън валеше сняг, а вятърът яростно биеше в стените. Молихме се да се е приютил в някоя по-горна палатка. На всяко по-значително изшумуляване навън ние го викахме по име и надничахме с фенерите. С изгрева на слънцето, Николай установи, че проблема с очите му се задълбочава – имаше снежна слепота. Направихме малко течности и проведохме радиосеанса в 09:00 ч.

Жестоко е, когато отнемеш надеждите на всички с новината, че Христо и през нощта не се е прибрал. На сеанса отговориха лагер 2 – Иван Вълчев и Карина от преден базов лагер. Трябваше някой да излезе по маршрута, за да го потърси. Смисъл имаше да се направи това веднага. Иван и Карина предложиха да изляза с две бутилки кислород. В 09:30 ч. съобщих по радиостанцията, че тръгвам. Взех две бутилки кислород, всичките ни течности и медицински пакет с инжекция, която разчитах да разбера как се използва по радиостанцията от Карина, ако се наложи. Николай пипнешком ми обясни как се работи с кислородната апаратура. За да мога да се изправя на крака и да се движа, включих апарата на 3,5 литра. Движех се изключително бавно. Имаше навалял сняг, а парапетите бяха зарити със сняг и усукани от вятъра.

Тази нощ никой не бе тръгвал към върха заради лошото време. В края на лагера, видях човек с костюм като нашите. Свалих маската и извиках едва. Мислех, че е Ицо. Човекът се приближи към мен и аз познах мексиканеца Гилермо, който беше приятел с Христо. Попита ме къде е той и когато му отговорих, че е някъде там горе, той поклати глава и се върна обратно. В последствие се оказа, че те са били заедно на върха в 13:00 ч. на 20 май. По пътя нагоре разглеждах всяко място, където може да се сгуши човек и с това напредвах още по-бавно. Малко преди да изляза от стената на североизточния гребен намерих на един много стръмен участък, силно изкривени слънчеви очила като нашите, а пет метра по-нагоре – скъсан парапет. Съобщих по радиостанцията за очилата и моите предположения и продължих нагоре.

В 13:00 ч. достигнах гребена, свалих раницата и видях, че в бутилката имам съвсем малко кислород (под първото деление). Извиках Методи по станцията, но се включи Карина и ми каза да се връщам обратно, защото вече нямаме време. Мето също ми нареди да поема обратния път. Бях на 8500 m и в този момент не знаех дали Христо не е в следващите 2 m или 200 m. Тук дори си мислех, че очилата, които намерих, може и да са неговите. Започнах бавно и мъчително слизане. Обмислях всяка  своя стъпка и я оглеждах внимателно от няколко страни, преди да я направя.

След малко кислородът свърши. Остана една пълна бутилка, която върнах заедно с празната в лагера. На 8300 m в щурмовия лагер заварих Николай, който през цялото време докато съм отсъствал се е мъчел пипнешком да запали примуса и да си направи течности, но безуспешно. Освен слепотата забелязах у него и едно общо неразположение. Нужно бе незабавно да напуснем мястото, което бавно ни убиваше. През следващите дни трябваше да бъда и негово зрение. Мисля, че тогава само големият му опит и воля го спасиха от това, да остане там завинаги. Изживяхме моменти, които извикаха у нас първични инстинкти за оцеляване. По пътя надолу сядахме и лазехме, където имаше сняг се пързаляхме седнали в снега. Можехме само да изпитваме голямата болка.

Еверест ме е съпътствал в голяма част от съзнателния ми живот. Сега, след като се докоснах до него, той зае още по-голяма част от мен. Той ме срещна с хора и образи от странни картини, проникваше в мен с всяка изстрадана глътка въздух, използвайки силата да пленява и остава завинаги.